"Сабрина
– По дяволите. По дяволите. По дяволите. По дяволитеее. Къде са ми ключовете? Часовникът в тесния коридор ми показва, че имам петдесет и две минути, за да мина едночасовото разстояние и да пристигна навреме на партито. Проверявам си отново чантата, но не са вътре. Проверявам на различни места. В гардероба? Не. В банята? Току-що бях там. В кухнята? Може би... Тъкмо се каня да се врътна, когато чувам дрънчене на метал зад себе си.
– Това ли търсиш? Пълно презрение се загнездва в гърлото ми, когато се обръщам и влизам в хола, който е толкова малък, че петте остарели мебели - две масички, една лежанка, едно канапе и един стол - са притиснати заедно като сардини в консерва. Буцата плът на канапето размахва ключовете във въздуха. Въздишам с раздразнение, а той ми се ухилва и ги пъхва под задника си, облечен в анцуг.
– Ела и си ги вземи. Прокарвам ръка по изправената си коса, преди да пристъпя към пастрока си.
– Дай ми ключовете - настоявам. Рей ме оглежда от глава до пети.
– Леле, че си готина тази вечер. Станала си готино парче, Рина. Двамата с теб трябва да оправим тази работа. Не обръщам внимание на месестата ръка, която покрива слабините му. Не познавам друг мъж, който толкова си пада да опипва собствените си висулки. В сравнение с него анимационният герой Хоумър Симпсън е истински джентълмен.
– Двамата с теб не съществуваме един за друг. Така че хич не ме поглеждай и не ме наричай Рина.
– Рей е единственият човек, който някога ме е наричал така, а аз ненавиждам това име.
– Хайде, дай ми ключовете.
– Вече ти казах - ела и си ги вземи. Със стиснати зъби пъхвам ръка под тлъстия му задник и опипвам, за да намеря ключовете си. Рей пъшка и се гърчи като противно лайно, не че е нещо друго, докато ръката ми най-сетне не попада на метал.
Измъквам ключовете и се врътвам към вратата.
– Какво толкова? - подвиква подигравателно той.
– Не сме роднини, така че няма и помен от кръвосмешение. Спирам и използвам трийсет секунди от безценното си време, за да го зяпна в недоумение.
– Ти си ми пастрок. Ожени се за майка ми. Освен това... - преглъщам надигналата се в гърлото ми горчилка - сега спиш с Нана. Така че изобщо не става въпрос дали сме роднини, или не. Проблемът е, че си най-противният тип на планетата и мястото ти е в затвора. Лешниковите му очи потъмняват.
– Внимавай какви ги плещиш, госпожичке, или някой ден ще вземе да се прибереш и вратата ще се окаже заключена. Все тая.
– Плащам една трета от наема - напомням му аз.
– Може да се окаже, че ще плащаш повече. Той насочва отново вниманието си към телевизора и аз отделям нови ценни трийсет секунди, за да фантазирам как го фрасвам по главата с чантата си. Струва си. В кухнята Нана е седнала на масата, пуши цигара и чете брой на "Пийпъл".
– Ти видя ли? - възкликва тя.
– Ким Кардашиян отново е гола.
– Браво на нея. - Грабвам си якето от облегалката на стола и се отправям към вратата на кухнята. Вече съм разбрала, че е по-безопасно да излизам от къщата през задната врата. Обикновено има улични гамени, които се събират пред тесните къщи на смотаната ни бедняшка улица в смотаната, бедняшка част на Южен Бостън. Освен това колите са паркирани зад къщата.
– Чух, че Рейчъл Бъркович е надула корема - отбелязва Нана.
– Трябваше да направи аборт, но това противоречи на религията им. Стискам отново зъби и се обръщам към баба. Както обикновено, тя е с раздърпан халат и пухкави розови чехли, но боядисаната ѝ в русо коса е изпипана до съвършенство, лицето е с тежък грим, макар тя рядко да излиза.
– Тя е еврейка, Нана. Не мисля, че противоречи на религията ѝ, но дори да е така, изборът си е неин.
– Сигурно иска онези допълнителни ваучери за храна, които дават на хората с ниски доходи - решава Нана и издухва продължително дим към мен. Мама му стара. Надявам се да не воня на пепелник, когато отида в Хейстингс.
– Едва ли това е причината Рейчъл да задържи бебето. - Поставям ръка на вратата и пристъпвам нервно от крак на крак, чакам възможност да ѝ кажа довиждане.
– Майка ти мислеше да направи аборт, когато беше бременна с теб. Готово.
– Добре, достатъчно - измърморвам.
– Отивам в Хейстингс. Ще се върна довечера. Тя вдига рязко глава от списанието и присвива очи, докато оглежда черната ми плетена пола, черния пуловер с къс ръкав и дълбоко деколте и осемсантиметровите токчета. Виждам как думите се оформят в ума ѝ още преди да ги изрече.
– Много си издокарана. Да не би да си тръгнала към напудрения си колеж? Не ми казвай, че имаш часове в събота вечер.
– Отивам на коктейл - отвръщам с нежелание.
– Ооо, коктейл, моктейл. Дано не ти се напукат устните, докато целуваш задници.
– Няма, Нана. - Отварям със замах задната врата и се насилвам да добавя.
– Обичам те.
– И аз те обичам, мъничката ми. Тя наистина ме обича, но понякога тази любов е толкова изчанчена, че не знам дали ме наранява, или ми помага. Не успявам да се добера до малкото градче Хейстингс за петдесет и две минути, нито за шейсет и осем минути. Отнема ми цял час и половина, защото пътищата са кошмарни. Минават още пет минути, докато си намеря място за паркиране и когато най-сетне се добирам до къщата на професор Гибсън, съм по-напрегната от опъната струна и се чувствам също толкова крехка.
– Здравейте, господин Гибсън. Извинявам се, че закъснях - казвам на господина с очила, застанал на вратата. Съпругът на професор Гибсън ми отправя мила усмивка.
– Не се тревожи, Сабрина. Времето е ужасно. Дай да ти взема палтото. - Той протяга ръка и чака търпеливо, докато аз свалям вълненото яке. Професор Гибсън пристига, докато съпругът ѝ закачва евтиното ми палтенце сред скъпите в дрешника. То е точно толкова не на място, колкото съм и аз. Потискам чувството на неудовлетворение и се насилвам да се усмихна ведро.
– Сабрина! - провиква се весело професор Гибсън. Авторитетното ѝ присъствие ме кара да застана мирно.
– Много се радвам, че пристигаш невредима. Заваля ли вече сняг?
– Не, все още вали дъжд. Тя прави гримаса и поема ръката ми.
– Още по-зле. Дано нямаш намерение да се връщаш в града тази вечер. Пътищата ще са заледени. Тъй като се налага утре сутрин да съм на работа, ще пътувам, независимо какви са пътищата, но не искам Професорката да се тревожи, затова се усмихвам уверено."
Из книгата
