ЗА БЕЗКОМПРОМИСНАТА ДЕЛИКАТНОСТ /откъс от предговора към книгата/ По моето скромно мнение след 1989 г. в областта на хуманитарните науки само трима източноевропейски учени пробиха невероятната конкуренция и имат днес световно научно присъствие: Славой Жижек, Борис Гройс и Мария Тодорова. Жижек е модно име – той има страхотни идеи, но пише фокуснически, държи на скандалния си образ: от 20 години той се опитва да свърже Хичкок с Маркс и Лакан, а напоследък се настройва все по-нео-ленински. Борис Гройс също е име-институция, което тръгна от московския концептуализъм на 70-те години, за да достигне през провокативната книга „Събрани съчинения на Йосиф Висарионович Сталин” и до световни кураторски проекти. За разлика от тези шумни фигури, които обичат светлината на прожекторите, Мария Тодорова подържа един много по-умерен и сдържан научен профил: Тя се чувства добре в ролята си на класически учен, винаги с гордост изтъква че е историк и уважава фактите и подробностите, не търси свръх-ефектни тези или гръмка публичност. Научната й биография показва това най-ясно – развитието й е постепенно, солидно и възходящо: човек има усещането за бавно набиране на скорост и мощ. Тя получава образованието си в Софийския университет, първите й изследвания и публикации са именно там: /за нас, малко по-младите още тогава беше откровение нейното съставителство с преводи на методологически текстове „Историци за историята”, 1988/. После стъпка по стъпка разширява както заниманията си, така и сферата на своето академично присъствие – получава изследователски стипендии от Кеймбридж и Париж преди 1989, после става гост-изследовател в Woodrow Wilson International Center, фулбрайтов стипендиант, гост-професор в Харвард и Истанбул, изследовател в американския национален център за хуманитаристика – до постоянното професорско място първо във Форида, после и в Илинои. Междувременно вече е и doctor honoris causa на Софийския университет и на европейската академия във Флоренция. Тази солидна умереност съвсем не пречи някои от трудовете и идеите на Мария Тодорова да имат революционен, преобръщащ характер. Прочутата й книга Imagining the Balkans 1997 беше истинско събитие за целия научен свят, занимаваш се Балканите и Източна Европа. Тя се появи в разширен превод на български под заглавието „Балкани и балканизъм” 2004; освен това е преведена още на немски, сръбски, македонски, румънски, турски, гръцки, словенски, албански, полски, италиански и скоро ще се появи на френски; посветени са й над 60 рецензии в реномирани научни списания по целия свят, индексът й на цитиране е непостижим. Описващо с поразяваща ерудиция вековния стигматизиращ европейски дискурс за Балканите, това съчинение притежава двойна сила: то е пример за скрупольозно исторически изследване и заедно с това е оригинален теоретически принос, трансформиращ идеите на Едуард Саид в неочаквана посока. На английски книгата претърпя две издания и е вече класически текст, който никой от онези, които професионално се занимават с Балканите вече не може да заобиколи. С уважение в исторически и извън-исторически среди се ползват и други съчинения на Тодорова – например нейните трудове по социална история, семейни структури и демографски проблеми на Балканите, публикациите, посветени на балканските идентичности, османска история, участието в публикуване на извори. Съвсем наскоро едновременно на български и английски излезе ново голяма изследване на Мария Тодорова, посветено на конструирането на основния национален герой в българската култура /българското издание е озаглавено ”Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой”, София, Парадигма, 2009/. В последно време интересите й придобиха и още една важна посока: тя ръководи голям международен изследователски проект, посветен на изследване паметта за комунизма /Remembering Communism, съвместно с Лайпцигския университет/ - вече се очаква финалната публикация, обобщаваща изследователските резултати. Настоящият сборник събира нейни статии, писани от началото на 90-те години до днес. Те могат да бъдат определени накратко като теоретически приноси върху исторически въпроси - и отново демонстрират будеща уважение ерудиция и в двете области. Статиите в сборника, който предлага издателство „Просвета”, са групирани в три раздела, посветени са на различни теми, но винаги съдържат методологическа рефлексия на основни категории, с които работи историкът. Впрочем, нека да отбележим, че подобен тип внимателна грижа за мисловния инструментариум на собствената наука не е много свойствен за българската историография. Тъй като е издигнала архивното емпирическо знание в култ, на нея рядко й остава време да се замисли за своя категориален апарат. С две думи – това е една много хубава книга и читателите й, срециализирани или не, ще изпитат истинско интелектуално удоволствие.