"Какво можеше да се намери в българските магазини за хранителни стоки през социалистическата епоха.
Дефицит в социалистическа България съществува и в снабдяването с храни. Той не се усеща толкова осезаемо в големите градове, на първо място в столицата, колкото в малките населени места. В тях се разчита основно на самозадоволяването с хранителни продукти - повечето семейства гледат домашни животни, обработват частно малки поземлени площи, приготвят консерви от месо, зеленчуци и плодове. Така и наследниците им, преместили се в градовете, получават значителна материална помощ. В полупланински градове (като Омуртаг, където често пътувахме при родителите на съпругата ми) частна селскостопанска дейност не може да се извършва, селището е малко, земята е камениста, дворовете са по стотина квадратни метра, няма традиции в отглеждането на зеленчуци и домашни животни. Снабдяването с хранителни продукти за магазините е нередовно. Няколко дни преди да тръгнем на гости в Омуртаг предупреждавахме близките ни да се запасят със стоки предварително, а месото обикновено купувахме от София.
По отношение на развитието на селското стопанство и хранителната промишленост социалистическият период може да се раздели на три етапа: първият - на насилствено коопериране, избиване на над 70 % от домашните животни, масово преселване на най-добрата част от българското население в градовете и икономически колапс; вторият - на постепенно частично възстановяване на българското селско стопанство чрез ТКЗС; третият е свързан със създаването на аграрно-промишлени комплекси (АПК), което през 80
-те години на XX век обезлюдява селата и предизвиква криза в сектора непосредствено преди падането на Тодор Живков от власт. Тази криза продължава и през 90
-те години на XX век, но вече поради други причини.
Един от опитите за разрешаване на продоволствената криза при социализма е чрез раздаване на места за лично ползване на базата на постановления на Министерския съвет. През 60
-те и 70-те години на XX век на много служители в София са раздадени пустеещи места, които не са атрактивни за ТКЗС / АПК. Тези земеделски терени (с. Побит камък, гр. Елин Пелин, районът на язовир Искър) постепенно се превръщат във вилни зони на София и също подпомагат снабдяването с храни на столицата. Подобна е политиката и в други по-големи градове. Колкото повече се засилва продоволствената криза в социалистическа България, толкова по-разнообразни и странни стават опитите на управляващите да се справят с нея. В битката за повече селскостопанска продукция са включени администрацията и служителите в селата и по-малките градове. Те се задължават в извънработно време да отглеждат определени площи със зеленчуци, които се продават на държавата на ниски изкупни цени.
Аз бях включен в такъв експеримент през 1984 година, когато по разпределение работех и живеех в с. Габровница. Като учител в местното училище по заповед от Районния комитет на БКП ме задължиха, заедно с останалите ми колеги, служителите в общината, детската градина и т.н., да засадя, отгледам и прибера реколта от домати на участък, не по-малък от 500 квадратни метра. Отказът да се изпълни поставената задача беше равносилен на уволнение. Мястото за зеленчуковата градина беше предварително разорано от трактористи на стопанството, доставен ни беше разсад, осигурени ни бяха тор и вода за напояване. Земята беше плодородна, годината - подходяща за отглеждане на домати, и след тримесечни усилия започнахме да прибираме реколтата. Резултатът за мен беше: прибрани над 1400 килограма домати за консервиране. Когато предадохме реколтата и ни удържаха пари за оран, вода, тор и т.н., се оказа, че получаваме по 2.5 стотинки за килограм домати, общо 34 - 35 лева. Спечелените пари се равняваха на една бутилка уиски по тогавашни цени. Три месеца усилия, плащане на транспорт и накрая - една бутилка уиски. На следващата година отново ни накараха да вземем домати на акорд. Подписахме договорите, но не положихме почти никакви усилия и реколтата беше катастрофална.
Държавните предприятия изкупуват за жълти стотинки селскостопанската суровина от селяните, а цените на готовата продукция на пазара са високи. Например свинското месо се изкупува от селяните на цена един лев за килограм живо тегло, а котлетите в магазина са по 4 лева за килограм, свинският бут - по 3.60 лева, луканката - по 11 лева, и т.н. Изкупната цена на литър краве мляко е не повече от 0.20 лева, а кашкавал Витоша се продава в магазина за 3.00 - 4.00 лева. Резултатът от тази държавна политика е по нататъшно обезлюдяване на българското село и намаляване на частно гледаните животни и земеделски култури. Днес много често, когато се говори за периода на социализма, един от основните аргументи за носталгията по това време са ниските цени на част от хранителните продукти и на енергийните източници. Разумните хора знаят, че за да има ниски цени на пазара, някой трябва да е произвел продукцията срещу мизерно заплащане или тя да бъде дотирана за сметка на други производства. Хората по време на социализма бягат от контрола на държавата в градовете, където заплатите са по-високи, или се ориентират към частно производство, което реализират на свободните пазари.
От 1980 година, въпреки предприетите мерки, добивите в животновъдството и растениевъдството не могат да задоволят нуждите на българите. Страната ни не успява да изпълнява ангажиментите си и към основния си търговски партньор - Съветския съюз. Това води до обтягане на отношенията между двете държави и в крайна сметка до отказ на Големия брат да продължи търговията с България по старите правила на СИВ. През зимата на 1988 година, както споменах, посетих Съветския съюз - Киев, Москва, Ленинград. Красотата на Москва и Ленинград рязко контрастираха с празните магазини и зле облеченото население. Войната в Афганистан беше изтощила икономиката на огромната държава и беше ясно, че ще се търсят нови пътища за развитие. При един от магазините за плодове и зеленчуци в Москва видях огромна опашка. Приближих се до щандовете, продаваха български домати - щайгите бяха мръсни, а по доматите имаше кал. Почувствах се крайно неудобно, въпреки че никой не знаеше, че съм българин. За себе си разбрах, че нещата няма да продължат по стария начин на сътрудничество.
Години по-късно вземах интервю от Георги Андреев Атанасов, бивш министър на информацията и съобщенията и заместник-председател на Държавния съвет през 70
-те години на XX век, ръководил преговорите за новите българо-съветски икономически договори през 1985 - 1986 година. По време на разговора ни той спомена, че преговорите за бъдещи търговски договори между двете държави вървели много трудно, основна причина било неизпълнението от страна на България на договореностите за доставка на земеделска и животинска продукция за Съветския съюз. Един от съветските преговарящи ехидно го попитал: "Вие докога ще храните народите ни само с паста за зъби Поморин?". Срещата завършила катастрофално за българската делегация и при завръщането си в София той и колегите му били уволнени по заповед на
Тодор Живков. Малко по-късно бил изпратен като посланик в Норвегия. През този период беше обществена тайна, че станалите неудобни за управляващите висши партийни функционери (Георги Атанасов беше член на ръководството на БЗНС и ОФ) се отстраняват чрез изпращането им на дипломатически постове в държави, с които връзките ни не са много активни, но пък командировъчните се изплащат в конвертируема валута."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа 
