"Рен хвърли хартиеното си ветрило високо в небето, превъртя се назад на ръце и се приземи точно навреме, за да хване дръжката му във въздуха. Всички около нея избухнаха във възторжени възгласи. Рен си представяше как звуците на радост се разпространяват из Долината като хор от запели на вятъра камбанки. Тя сгъна ветрилото, като го опря на ръката си, и намигна на децата, които махаха с ръчички, лепкави от сладките оризови питки, които бяха яли цялата вечер. Селото блестеше, огряно от червени и сини празнични фенери, и докато погледът ѝ обхождаше познатата гледка, Рен почувства остра болка в гърдите. Утре щеше да замине – вече беше информирала командир Су за решението си. Щом стъпеше на императорския въздушен кораб, тя вече нямаше да бъде Рен от Долината, а момиче, чиято съдба беше много по-страшна и отговорна. Мисълта я накара да потрепери и тя бързо я изтласка към дъното на съзнанието си. Притесненията можеха да изчакат до сутринта. Тази вечер беше празник в чест на скорошната реколта и за почитане на духовете на близките, които наскоро бяха напуснали този свят.
С леко движение на китката тя разтвори ветрилото си и го размаха, за да запази равновесие, докато изпъваше единия си крак и се въртеше. Светлината в нея се превърна в пламък, който гореше от сърцевината ѝ навън, и я изпълваше с топлина. Вятърът се завихри край нея. Рен се въртеше все по-бързо. Магията ѝ все още беше нещо ново за нея, беше сурова и нетренирана. Имаше да учи толкова много за начините да я контролира, а и тепърва щеше да открива на какво е способна. Можеше да манипулира вятъра, да лекува леки рани и да борави със сребърната Светлина, но какво друго можеше да прави? Едва наскоро беше открила, че има крила. Те се бяха проявили в утрото на Фестивала на Светлината, когато благодарение на тях се бе спасила. Бе спасила и Сунхо. За миг той сякаш беше до нея – можеше да види красивото му лице, очите му, които блестяха най-ярко, когато гледаше в нея. Можеше да усети ръката му, топла и силна, стиснала нейната. Тогава усещането изчезна така, както се появи и беше заменено с ново. Съзнанието ѝ се наводни с образи на зъби и нокти. В ушите ѝ кънтеше мъчителният рев на душа, разкъсваща се на две.
Тя спря да се върти, препъна се и падна на земята. Сърцето ѝ туптеше болезнено, беше изпаднала в паника. Чуваше как децата я викат, но гласовете им сякаш идваха до нея от много далеч. Крясъците им бяха объркани, уплашени. Трябваше да ги успокои, да се изправи и да довърши представлението. Рен вдигна глава и срещна погледа на Малък Чичо, застанал сред тълпата. Преди седмица му беше трудно да стане, а сега стоеше прав до Хви. Къдравата му коса бе прибрана в хлабав възел. Веждите му бяха смръщени, но той ѝ кимна кратко и бързо. Продължавай, Рен, сякаш казваха очите му. Всичко ще бъде наред – просто трябва да довършиш започнатото. Рен се изправи на крака, превъртя се два пъти във въздуха и се приземи задъхана. После се приведе напред и се поклони на публиката. Децата веднага заприиждаха към нея като пасаж от рибки. Тя падна на колене и събра в прегръдките си колкото можеше повече мъничета.
– Рен, ще се връщаш при нас, нали? – попита братчето на Хви. В устата му имаше дупки от опадалите млечни зъбчета, а очите му блестяха от сълзи.
Внучката на старейшината дръпна Рен за ръкава.
– Не си тръгваш завинаги, нали?
– Моля те, не си отивай – извика малката братовчедка на Хви. Бузките ѝ бяха зачервени от студа. – Кой ще си играе с нас, когато те няма?
– Ще имате Хви – утеши ги Рен. – И Малък Чичо, разбира се.
За пореден път през тази седмица сърцето ѝ се сви при мисълта, че ще ги напусне. Особено Малък Чичо. Но не можеше да го вземе със себе си. Той все още се възстановяваше от болестта, която за малко да отнеме живота му. Заради натравянето на кръвта му Леля се бе принудила да тръгне на дълго пътуване в търсене на лек, и все още не се беше върнала.
Устните на няколко от децата трепереха в борба с плача, но те кимнаха смело.
– Ще ни липсваш!
– Вие ще ми липсвате повече! – обеща Рен.
– Усмихни се, Рен – каза братчето на Хви. Изражението му беше твърде сериозно за толкова малко дете. – Всичко ще бъде наред.
Сълзи опариха ъглите на очите ѝ и тя го прегърна силно.
– Благодаря ти.
Едно по едно децата скочиха на крака. Когато Рен се изправи с тях, вдигнала хартиеното си ветрило, видя командир Су да се приближава към нея. Досега бе разговарял със старейшината на селото. Вероятно бяха обсъждали ранното заминаване на следващия ден. Рен познаваше командира съвсем отскоро, от деня, в който той ѝ даде обет да я подкрепя. Но през изминалата седмица тя бе започнала да вярва и да разчита на опитния воин, който въпреки грубата си външност имаше меко сърце. Когато командирът се изправи от поклона си, Рен изпита прилив на благодарност. Въпреки че вероятно беше натоварен с още повече отговорности след ареста на генерал Илджин, той я беше придружил до долината и търпеливо и вежливо бе чакал Рен да се подготви емоционално за заминаването си. През краткото време, прекарано заедно, тя беше разбрала, че командирът бе служил на генерала в продължение на години, тъй като беше повярвал на неговата лъжа, че майката на Рен сама е скочила от ръба на Плаващия свят. Истината бе, че всъщност именно генералът я беше бутнал. Освен това Рен с изненада научи, че командир Су е бил ментор на Джеил, единствения син на генерала, който беше задържан под охрана в Плаващия свят до изхода от съдебния процес на баща му. Командир Су беше уверил Рен, че делото ще се състои скоро след завръщането ѝ.
Тя беше сигурна в чувствата си към генерал Илджин – той беше омразен човек, предател и престъпник. Но Джеил... Рен все още не знаеше какво да мисли за капитана. Когато бяха деца, той беше неин приятел. И въпреки че методите му може би бяха грешни, той се бе опитал да ѝ помогне зад гърба на баща си, когато бе разбрал, че вероятно е жива. Командир Су премести погледа си на запад към високо издигналите се склонове и върхове на планините Хебек.
– Събира се буря – каза той. Вече беше вечер. Сиви облаци се трупаха и обгръщаха най-високите върхове. – Ако тръгнем преди изгрев слънце, ще успеем да я избегнем.
Рен се усмихна тъжно. Преди месец тя би била ужасена от перспективата да се качи на въздушен кораб, който да я носи в небето, тъй като страхът ѝ от височини ѝ се бе струвал непреодолим. Сега усещаше едва доловимо тревожно очакване.
– Каквото и да ни чака в Плаващия свят – заяви командирът, – ще имате пълната ми подкрепа.
– Благодаря Ви, командире – отговори тя.
Смях избухна сред хората и привлече вниманието му.
– Простете ми. Трябва да празнувате с приятелите си.
Рен поклати глава.
– Най-добре е да се измъкна сега – каза тя. – Не мисля, че сърцето ми е готово за дълги сбогувания.
Командир Су отново се поклони и се отдалечи. Рен хвърли още един поглед към импровизираната сцена, след което се скри в една тясна уличка. Излезе на пътя до реката, която минаваше покрай селото."
Из книгата
Книги 
