Картина в зеленоНесръчен художник - разлях си боята
и всичко наоколо плисна в зелено.
Подобно на пролет. И мъничко лято.
Подобно на вир. И подобно на мене.
Зелена е тази пътека на двора,
която ме връща до малко момиче.
Зелено Балканът се взира отгоре,
когато на босо по камъка тичам.
В зелени нюанси морето почива
отвъд хоризонта, на слънце обръгнал,
та чак до зеления ирис в очите.
В зелено и плача, когато си тръгвам.
В земята зелена, от корен пониква
самият живот, неподвластен на тленност.
Накрая, когато отгоре ме викнат,
дано и душата ми свети в зелено.
Миглена МитковаУсмивката на бабаРазлистена трева до онзи праг
приканва ме към старата ни къща.
Зидарят ли е щастие събрал
в стените? Или детството се връща?
С умората от бързащия град,
пристъпвам пак към спомена невръстен,
където питка с хрупкава кора
е повече от диамантен пръстен.
И светла е захлупената стая.
Аз сядам търпеливо до пещта,
че никой не е по-голям от хляба.
Макар да пада нощната омая,
в дома ми стар живее любовта...
И свети ми усмивката на баба.
Миглена МитковаПърва и вечна любовС дъх на топъл тютюн в споделена цигара,
под омайни липи, спотаени дори и от Бог,
невъздържано млада, а толкова стара,
разцъфтява до днес тази първа, но вечна любов.
Като тясна врата към предходна епоха,
като малък олтар, по размера на хлебна троха,
в отеснелия ъгъл на детския спомен,
се червят две хлапета, така не познали греха.
Тази нежна любов, ненаказана нивга
от товара на делника, тъй злободневен и вял,
ще остане докрая невръстно-красива,
и ще прави света малко по-платоничен и бял.
И нетленна остава, защото е първа
и навярно, понеже не е изживяна съвсем.
Съвършена ли? Не. Но така е безсмъртна,
както ние, живелите тоя живот, ще умрем.
Миглена Миткова 
