Цезар - книга 3: Земя на славата

Книги от поредицата Цезар Кон Игълдън Времетраене: 1:13 мин. Доброто сърце. Приказки Боян Боев Времетраене: 1:10 мин. Годината на чудесата Джералдин Брукс Времетраене: 1:10 мин. Като гореща вода за шоколад Лаура Ескивел Времетраене: 1:16 мин. 5-минутни приказки на баба Времетраене: 0:59 мин. Силата на концентрирания ум Дандапани Времетраене: 1:16 мин. Човешко сърце, космическо сърце Д-р Томас Кауан Времетраене: 1:30 мин. Защо се разпадат империите Питър Хедър, Джон Рапли Времетраене: 1:33 мин. Салвадор Дали. Великият безумец София Бенуа Времетраене: 1:30 мин. Волф Месинг. Личният пророк на Сталин Лев Можайски Времетраене: 1:38 мин. Нумерология - кодът на живота Сан Лайт Времетраене: 1:10 мин.

Мъжът, който няма равен в човешката история!

Юлий Цезар трябва да измине опасен път, ако иска да надживее последните дни на Републиката. Всичко и всеки, когото обича, ще бъдат проверени с огън.

Земя на славата започва в момента, когато Цезар попълва вътрешния си кръг - мъжете, които ще бъдат негови военачалници. Когато се появява възможността да се кандидатира за консул, се завръща в града, където заговорите и конспирациите заплашват стабилността на всичко, което цени. Помпей, Крас и Цезар създават съюз, известен като Първия триумвират. За Юлий Цезар това е възможност да проправи нов път, който ще го отведе в Галия и отвъд края на географските карти, в Британия. Това са последните дни на стария ред, оформени и променени от мъж, който няма равен в човешката история. Това е неговото лято.

Наистина епичен разказ, част от посрещнатия с възторг цикъл Цезар. Тук историята и приключението, смелостта и амбицията, приятелството и съперничеството се преплитат в спиращ дъха сюжет. Кон Игълдън е изключителен автор на сцената на историческия роман.

"Юлий стоеше пред отворения прозорец и рееше поглед над испанските хълмове. Залязващото слънце разливаше злато по далечните възвишения и те изглеждаха така, сякаш висяха във въздуха без опора - като далечна артерия от светлина. Ромонът на разговорите зад него се засилваше и затихваше, без да прекъсва мислите му. Усети ухание на пчелен мед във ветреца - ароматът му подсили остротата на миризмата на собствената му пот. После нежното ухание се разпръсна във въздуха и изчезна.

Беше наистина дълъг ден. Той притисна очите си с ръка и усети как изтощението се надига в него като черна вълна. Гласовете в заседателната зала се смесваха със скърцането на столовете и шумоленето на картите. Колко ли вечери беше прекарал на горния етаж на крепостта с тези мъже? Навикът се бе превърнал в някакво успокоение за всеки от тях в края на деня. Дори когато нямаше какво да обсъждат, пак се събираха тук на питие и разговор. Това запазваше спомена за Рим жив в паметта им и понякога дори успяваха да забравят, че не са виждали домовете си от повече от четири години.

Отначало Юлий бе така погълнат от проблемите на провинцията, че понякога с месеци не се сещаше за Рим. Времето летеше, той се събуждаше и заспиваше заедно със слънцето, а Десети създаваше градове в пустошта. Валенсия беше преобразена с вар, дърво и боя - един почти нов град изникна върху стария. Построиха пътища, които опасваха земята, и мостове, които откриваха хълмовете за заселниците. През тези първи години Юлий работеше с неспирна и всепоглъщаща енергия. Използваше изтощението като опиат, за да прогони спомените. После щеше да спи и тогава Корнелия можеше да дойде при него. Нощем ставаше от подгизналото от пот легло и обикаляше на кон постовете - появяваше се неочаквано от тъмнината. Мъжете от Десети бяха нервни и уморени също като него.

Сякаш за да залъжат безразличието му, хората му откриха злато в два потока. Находищата бяха по-богати от всички известни досега. Жълтият метал носеше особени асоциации и когато го Юлий видя за първи път да се изсипва от платнената торбичка на масата пред него, го погледна с омраза заради това, което символизираше. Беше пристигнал в Испания без нищо, но земята му разкри тайните си. С богатството дойде и носталгията по стария град и живота, който почти беше забравил. Въздъхна. Испания беше такава съкровищница, че щеше да му е трудно да я напусне. Все пак част от него знаеше, че не може да се мотае дълго тук. Животът беше прекалено ценен, за да бъде пропиляван - и прекалено кратък.

В стаята беше топло - бяха се събрали много хора. Картите на новите мини бяха разпънати на ниските маси и притиснати с тежести. Юлий чуваше как Рений спори с Брут и тихия кикот на Домиций. Само гигантът Кор беше мълчалив. Но дори и тези, които говореха, просто убиваха времето: чакаха го да заговори. Бяха добри мъже. Всеки бе стоял до него срещу враговете и в моменти на скръб. Понякога си представяше какво ще е да стигне с тях до края на света. Бяха мъже, на които беше писано да тръгнат по по-добри пътища, а не да бъдат забравени в Испания, и той не можеше да понесе съчувствието, което четеше в очите им. Знаеше, че заслужава само упрек, че ги е довел тук да се занимават с дреболии. Ако Корнелия беше жива, щеше да я доведе в Испания. Това можеше да е ново начало, далече от интригите на града. Наведе глава. Вечерният ветрец облъхваше лицето му. Това беше стара болка. Бе минал цял ден, откакто не беше мислил за съпругата си. После щеше да се надигне вината и сънищата му щяха да са кошмарни: наказание за тази грешка.
– Юлий? Дойдоха - каза Брут и го докосна по рамото. Юлий кимна и се обърна към вратата.

Легионерът изнервено поглеждаше към покритите с карти маси и каните с вино, предназначени за хората край тях.
– Е? - каза само Юлий.

Войникът преглътна и се взря в тъмните му очи. Нямаше никаква благост в това сурово, изпито лице и легионерът потръпна.
– Един испанец дойде, господине. Каза, че бил онзи, когото търсим.

Разговорите в стаята секнаха и на легионера му се прииска да е някъде другаде, а не пред изпитателните погледи на тези мъже.
– Провери ли го за оръжие? - попита Юлий.
– Да, господарю.
– Тогава го доведи. Искам да говоря с човека, който ми причини толкова неприятности.

Доведоха испанеца. Дрехите му бяха прекалено тесни за едрото му тяло, лицето му изразяваше прехода между момче и мъж, макар че в грубата му челюст нямаше мекота. Когато погледите им се срещнаха, испанецът се поколеба.
– Как се казваш, момче? - попита Юлий, докато слизаше по стъпалата.
– Адан - прегракнало отвърна младежът.
– Ти ли уби моя офицер? - студено попита римлянинът.

Младежът замръзна, после кимна. Изражението му се колебаеше между страх и решителност. Виждаше как го гледат мъжете в стаята и смелостта му сякаш го напускаше при мисълта да влезе при тях. Сигурно щеше да отстъпи назад, ако пазачът не го беше бутнал през прага.
– Чакай долу - изръмжа Юлий на легионера с внезапно раздразнение.

Адан отказа да сведе глава пред враждебните погледи на римляните, макар никога през живота си да не бе изпитвал такъв страх. Юлий затвори вратата зад него и младежът трепна и прокле нервността си. Обзе го паника, когато римлянинът отново мина пред него и седна. Дали да отпусне небрежно ръце? Внезапно това му се стори прекалено нелепо, също както и да ги кръстоса или да сплете пръсти зад гърба си. Тишината беше болезнена - той чакаше, а римляните не откъсваха очи от него. Преглътна с мъка, решил да не показва страха си.
– Знаеш достатъчно езика ни, за да разбереш, че те питам как се казваш. Разбираш ли всичко, което ти говоря? - попита Юлий.

Младежът облиза пресъхналите си устни.
– Да. - Поне гласът му не беше писклив като на момче. Поотпусна се и огледа останалите. Почти се отврати от животинската голота на един от тях - еднорък мъж-планина, чиито гърди буквално се издуваха от ярост.
– Казал си на пазачите, че си онзи, когото търсим. Че ти си убил войника - продължи Юлий.

Адан рязко извърна глава към него и отвърна на един дъх:
– Така е. Убих го.
– Измъчвал си го - добави Юлий.

Младежът преглътна. Беше си представял тази сцена, докато вървеше през тъмното поле към крепостта, но сега не можеше да си спомни оправданията, които беше измислил. Чувстваше се така, сякаш признава някоя беля пред баща си. Едва се сдържа да не запристъпва засрамено от крак на крак.
– Той искаше да насили майка ми. Завлякох го в гората. Тя се опита да ме спре, но не я послушах - сковано изрече Адан; опитваше се да си спомни думите, които беше намислил да каже.

Някой в стаята изруга. Младежът не откъсваше поглед от Юлий. Изпитваше дори облекчение, че му е разказал всичко. Сега римляните можеха да го убият и родителите му щяха да бъдат освободени. Беше грешка да се сеща за майка си. Неизвестно откъде в очите му избликнаха сълзи и той замига бързо, за да ги прогони. Майка му би искала да е силен пред тези мъже. Юлий го гледаше. Младият испанец трепереше - и имаше защо. Само трябваше да заповяда, и Адан щеше да бъде отведен в двора и екзекутиран пред събралите се войници. Това щеше да е краят... но някакъв спомен го спря и той попита:
– Защо се предаде?
– Защото прибрахте семейството ми, римлянино. Те са невинни. Аз съм човекът, който ви трябва.
– Мислиш, че смъртта ти ще ги спаси?

Младежът се поколеба. Как можеше да обясни, че само тази крехка надежда го е накарала да дойде?
– Те не са направили нищо лошо.

Юлий вдигна ръка, потърка челото си, после опря лакът на страничната облегалка на стола и каза замислено:
– Когато бях по-млад от теб, се изправих пред един римлянин, Корнелий Сула. Той уби вуйчо ми и унищожи всичко, което ценях в този свят. Каза ми, че мога да си тръгна, ако оставя жена си и я посрамя пред баща ѝ. Сула харесваше такива злобни гаври.

За момент Юлий се взря в неясната далечина на миналото. По челото на Адан се стичаше пот. Защо този мъж му разказваше това? Вече беше признал, какво още? Но въпреки страха си усети прилив на любопитство. В Испания римляните бяха като железен юмрук. Зарадва се, като чу, че имат съперници и врагове и в собствените си земи."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg