Цезар - книга 2: Смъртта на царете

Книги от поредицата Цезар Кон Игълдън Времетраене: 1:13 мин. Тайната на тайните - Дан Браун (The Secret of Secrets - Dan Brown) Времетраене: 1:21 мин. В зоната без млечни и без глутен Катина Герова Времетраене: 1:00 мин. Обречената любов на Ататюрк Лиляна Серафимова Времетраене: 1:05 мин. Розовият балон Антоанет Пепе Времетраене: 1:01 мин. Параноичното родителство Франк Фюреди Времетраене: 1:02 мин. Когато Хитлер открадна розовия заек Джудит Кер Времетраене: 1:15 мин. Прочети и построй! Студената светлина Саран Тейлър Времетраене: 1:17 мин. Комплексното посттравматично стресово разстройство Пийт Уокър Времетраене: 1:15 мин. Монтгомъри Бонбон: Убийство в музея Аласдър Бекет-Кинг Времетраене: 1:17 мин. Финално предложение К. Бромберг Времетраене: 1:09 мин.

Принуден да напусне Рим, Юлий Цезар служи на борда на военна галера в опасните води на Средиземно море и бързо си спечелва славата на страшен воин. Но много скоро корабът му е пленен от пирати и той е задържан за откуп. Изоставен на северноафриканското крайбрежие, след дълги месеци пленничество Цезар започва да събира войници, от които ще изкове мощна бойна единица, за да отмъсти на похитителите си и да потуши новото въстание в Гърция.

Когато се връща в Рим като герой, и като опасен проблем за враговете си, Цезар отново намира приятеля си от момчешките години Брут. Но скоро приятелите биват призовани да се бият с всички сили срещу въстаниците на разбунтувалия се гладиатор Спартак.

История и приключения се съчетават в смайваща комбинация в Смъртта на царете - част от поредица Цезар, истински епична история на амбиция и съперничества, смелост и предателства.

"Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно... въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки - наистина страхотно четиво!
Гардиън

"Ако ви е допаднал Гладиаторът, ще харесате Цезар!"
Таймс

"Крепостта Митилена се извисяваше на хълма над тях. По стените се движеха светли точки - часовите вървяха по пътя си в тъмното. Дъбовата врата, обкована с желязо, беше затворена; тясната пътека, водеща нагоре по стръмните склонове, се охраняваше от много хора.

Гадитик беше оставил само двадесет от войниците си на галерата. Когато останалата част от центурията слезе на сушата, той нареди другите да издърпат дъската за слизане и Акципитер се отдели полека от тъмния остров с едва приплясващи в тихите морски води гребла.

Така галерата щеше да бъде опазена от атаки, докато тях ги нямаше. Загасила всичките си светлини, сега тя представляваше тъмно петно, което неприятелските кораби биха забелязали само ако влезеха в малкото заливче на острова.

Юлий стоеше със своето отделение и очакваше заповедите. Потисна вълнението си, че най-накрая ще участва в някакво действие след половин година крайбрежно патрулиране. Макар че имаха предимството на изненадата, крепостта бе солидна и опасна и той знаеше, че катеренето по стените ще е кърваво. Още веднъж прегледа екипировката, провери всяка пречка от стълбите, които му бяха поверени, обиколи войниците, за да се увери, че са увили сандалите си в парцали, за да не вдигат шум и да се захващат по-добре по стъпалата. Всичко си беше на място, но хората му се подчиниха на проверката, без да се оплакват - вече за втори път, откакто слязоха на сушата. Той знаеше, че няма да го изложат. Четирима от тях бяха стари войници, включително Пелитас, чийто опит на галерата беше с десет години повече от неговия. Юлий го беше направил свой заместник в отделението веднага щом разбра, че мъжът е спечелил уважението на по-голямата част от екипажа. Досега го бяха пренебрегвали при повишенията, но Юлий забеляза качествата му зад небрежния подход към службата и не особено привлекателната му физиономия - и Пелитас скоро се превърна в яростен поддръжник на новия млад тесерарий.

Другите шестима бяха подбрани от римските пристанища из цяла Гърция, докато Акципитер комплектоваше екипажа си. Без съмнение историята на доста от тях не беше безупречна, но щом станеше дума за войници на галера, изискванията за чисто минало често се пренебрегваха. Войници, които имаха големи дългове или разправии с офицерите, знаеха, че корабите са последният им шанс да получават някаква заплата, но Юлий нямаше оплаквания. Неговите десет души бяха калени в битките и ако човек се заслушаше в историите им, все едно чуваше летопис на възхода на Рим през последните двадесет години. Те бяха брутални и твърди и Юлий се наслаждаваше на лукса да знае, че няма да се огънат или да избягат от никоя мръсна работа - като например прочистването на Митилена от въстаници в тази непрогледна лятна нощ.

Гадитик минаваше по отделенията и се спираше да размени по някоя дума с всеки офицер. Светоний кимна, когато той му каза нещо, и отдаде чест. Юлий загледа някогашния си съсед - усещаше отново породила се неприязън, но не можеше да я припише на нищо конкретно у младия мъж. Месеци наред двамата бяха служили рамо до рамо и бяха общували с ледена учтивост, която вече изглеждаше непробиваема. Светоний още го смяташе за малкото момче, което някога беше вързал и пребил заедно с приятелите си. Не знаеше нищо за преживяното от Юлий след онзи епизод и се беше ухилил завистливо, когато Юлий разказа на мъжете какво е да влизаш в Рим начело на триумф редом с Марий. За мъжете на борда на галерата събитията в столицата бяха само далечни слухове и Юлий усещаше, че някои от приятелите на Светоний не му вярват. Това го дразнеше, но първият намек за напрежение или търкания между отделенията щеше да означава подкопаване на бойния дух. Юлий си замълча дори когато чу Светоний да разказва как някога е вързал другия тесерарий и го е оставил да виси на едно дърво, след като го халосал няколко пъти по главата. Тонът му правеше инцидента да изглежда по-скоро безобиден, чисто и просто съседска кавга между момчета. Към края беше усетил погледа на Юлий и се беше направил на изненадан, дори намигна на помощника си.

Гадитик се приближи. Юлий видя Светоний да се хили зад рамото му, но продължи да гледа центуриона и сковано отдаде чест, застанал мирно. Гадитик кимна и отвърна с бързо движение на дясната ръка.
– Ако не знаят, че сме тук, още преди разсъмване ще изгорим гнезденцето им. Но ако са били предупредени, ще трябва да се бием за всяка педя земя. Оръжията и броните не бива да издават шум. Не искам някой да вдигне тревога, докато се намираме тук незащитени.
– Слушам - отвърна бързо Юлий.
– Твоите хора ще нападнат южната страна. Там склонът е малко по-полегат. Занасяте бързо стълбите и при долната им част да стои по един човек, да ги държи здраво, за да не трябва да се оглеждате и да търсите опора. Ще пратя хората на Светоний да убият стражите при портата. Четирима са, затова може да се вдигне шум. Ако чуете викове, преди да сте стигнали до стената, тичайте. Не трябва да им дадем време да се организират. Разбра ли? Добре. Някакви въпроси?
– Знаем ли колко хора са вътре? - попита Юлий.

Гадитик като че ли се изненада.
– Смятаме да превземем крепостта независимо дали вътре има петдесет, или петстотин души! Две години не са плащали данъци, а местният управител е убит. Мислиш ли, че трябва да чакаме подкрепления?

Юлий се изчерви.
– Не, разбира се.

Гадитик се изсмя жлъчно.
– Флотата е изпратена да охранява много дълга брегова линия. Ще свикнеш с това, че хората и корабите ти никога няма да са достатъчно. Стига ти да оживееш до утре. Сега отивай да заемеш позицията и заобиколи отдалече крепостта, като се държиш под прикритие. Разбра ли?
– Да - отвърна Юлий и отново отдаде чест.

Беше му трудно да е офицер, та макар и от най-нисък ранг. Очакваше се да си знае работата, сякаш способността идва с ранга. Никога досега не беше превземал крепост нито денем, нито през нощта, но се предполагаше, че трябва да взема решения миг след миг, решения, които биха означавали живот или смърт за хората му. Обърна се към тях и усети нов прилив на решителност. Нямаше да ги разочарова.
– Чухте центуриона. Движите се тихо, в разпръснат строй. Да тръгваме.

Като един те удариха с юмруци по кожените си нагръдници в знак, че са разбрали. Чул тихия шум, Юлий премигна.
– И никакъв шум повече. Докато не влезем в крепостта, няма да отговаряте по никакъв начин, каквито и заповеди да дам. Не искам никакви: "Слушам" - нали трябва да се движим безшумно. Разбрахте ли?

Един-двама се ухилиха, но когато започнаха да се прокрадват бавно и внимателно, напрежението им си пролича ясно. Други две отделения тръгнаха заедно с тях, а Гадитик остана да командва фронталната атака - веднага след обезвреждането на часовите.

Юлий беше благодарен за безкрайните часове тренировки - мъжете моментално се разделиха на двойки, за да носят дългите стълби. Можеха да се изкачат по раздалечените пречки за броени мигове, да стигнат до върха на черните стени и да влязат в крепостта. А после щеше да настане клане. Понеже нямаше начин да разберат колко бунтовници ще ги посрещнат, в първите мигове легионерите щяха да убият възможно повече хора.

Вдигна ръка да даде знак на мъжете да клекнат, когато факелът на един от часовите се задържа близо до позицията им - часовият можеше да чуе шума от придвижването им въпреки свиренето на щурците в тревата. След кратка пауза боецът продължи по стената. Юлий погледна най-близкия офицер и си кимнаха. Започваха атаката.

Юлий се изправи. Сърцето му биеше като лудо. Хората му се изправиха заедно с него, някой изпъшка тихо от тежестта на стълбата. Втурнаха се нагоре по каменистия склон. Въпреки парцалите, с които бяха увити сандалите, и броните на всички, тропотът на краката им направо ехтеше в ушите на Юлий. Пелитас беше начело при първата стълба, вдигна края ѝ възможно по-високо на стената и се премести отзад, за да помага да я вдигнат до ръба. Нямаше дори един лунен лъч, не виждаха дори земята под краката си. Гадитик беше избрал много добре нощта за нападение."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg