"Март 2006 г.
– Вече може да отвориш очи - чу гласа на Том.
Сърцето на Аманда биеше лудо, беше обзета от вълнение, което досега бе изпитала само три пъти в живота си. Преди две години, когато мъжът на мечтите ѝ коленичи насред кампуса и ѝ направи предложение. На следващото лято, когато я направи своя съпруга. И преди три месеца, когато се роди тяхната дъщеричка. Всеки път си беше давала сметка, че това са мигове, променящи живота, и точно това изпита днес, когато най-сетне отвори очи.
Първо видя Том, който държеше в ръцете си малката Джейн и който ги беше довел тук - където и да беше това. По някое време след Кармел ѝ каза да затвори очи. Аманда отмести поглед от мъжа си и бебето и го плъзна по полята, които се ширеха пред тях.
– Какво е това? - обърна се към Том, който сияеше насреща ѝ. Май за пръв път го виждаше с толкова широка усмивка.
– Това е нашето бъдеще - отвърна той.
– Ще трябва да ми го обясниш по-подробно - сбърчи чело тя.
Том се ухили дяволито и натисна с пръст нослето на Джейн, сетне я хвърли във въздуха и я хвана, а малката се засмя. И повтори цялата процедура, което ѝ достави неописуемо удоволствие. Аманда обаче взе да губи търпение.
– Том?
Съпругът ѝ престана с играта и се обърна към полето, което бе абсолютно празно и поставяше Аманда пред загадка.
– Знаеш ли кой е любимият ми плод? - зададе ѝ излишен въпрос.
– Всеки, който те познава, е наясно с любимия ти плод - засмя се тя.
Не беше трудно да се отгатне кой е той, понеже всичките му любими лакомства, независимо дали бяха сладкиши, сладолед или конфитюр, бяха с ягоди.
– И какво имаш предвид? Да не би някъде тук да берем ягоди? - осведоми се Аманда, като същевременно се замисли дали в началото на март изобщо може да се намерят узрели плодове. Евентуално в оранжерия, но такава не се виждаше надлъж и шир.
– Хайде, напрегни сладкото си мозъче - подразни я Том.
– Хей! - скастри го тя и го сръчка лекичко в рамото, което предизвика нов изблик на смях у Джейн. – Имам си доста голям мозък - подсети го в случай, че е забравил. – Или не помниш, че завърших колежа пета по успех?
– О, вярно! Да, за миг ми изскочи от ума - ухили ѝ се той. – Добре, щом си толкова умна, помисли по-усилено. Застанали сме пред огромно поле, което купих за нас. Та според теб какво възнамерявам да отглеждаме?
Брадичката на Аманда увисна.
– Какво си направил? Купил си този парцел? Да не си полудял? Как ще си го позволим...
– Шшт! - рече успокоително Том, наведе се към нея все още с Джейн в ръце и запуши устните ѝ със своите.
– Но, Том... - промълви тя, въпреки че от целувката я полазиха сладостни тръпки. – Това е нещо, което трябваше да обсъдим. Не може просто ей така да купиш ягодова нива!
– Все още не е ягодова нива! Досега са отглеждали лук. Но още догодина по това време бихме могли да наблюдаваме как растат първите ни плодове.
– Е, дано ягодите ти да нямат вкус на лук! - направи гримаса Аманда.
Том се засмя, засмя се и Джейн. Мъничето изглеждаше като кукличка с двете опашчици, които Аманда бе вързала с ластичета с пеперуди. Кафявите ѝ очички блестяха на пролетното слънце.
– Ами, хайде малко по-сериозно - каза все още усмихнат Том, ала в гласа му се долавяше, че идеята му не е необмислена, спонтанна, откачена. Явно дълго беше умувал над нея.
– Значи наистина се каниш да станеш фермер? - попита го Аманда.
– Да, точно така. Помислих си, че ще бъде хубаво да отглеждаме ягоди. Може да монтираме сглобяема къща и да се нанесем час по-скоро в нея. Или искаш да живееш вечно с родителите си?
Пристроеното апартаментче беше планирано само като временно решение, но ето че повече от девет месеца живееха там. Нанесоха се директно след Станфорд. Веднага след като Аманда се качи на сцената с огромен корем, за да получи дипломата си.
– Според мен е чудесно най-сетне да имаме нещо наистина наше - каза на съпруга си. – Дом, в който да отрасне Джейн. И ще бъде още по-добре, ако е далеч от големия град. Тук ще има възможност да се развива абсолютно свободно.
Том очевидно се зарадва, че идеята му ѝ допада.
– И аз си го помислих. Аз ще отглеждам ягодите, а ти ще се грижиш за продажбите и счетоводството. - Аманда бе завършила няколко курса по икономика и положително нямаше да се затрудни. – Би могла да вариш и конфитюр, освен това може да поставим една от онези дървени сергии и да продаваме ягодите си директно на преминаващи пътници. Няма нужда да пращаме Джейн на детска градина, защото ще е винаги пред очите ни. Как ти звучи?
Том я погледна с толкова надежда, че тя реши поне за момента да не си блъска главата как, по дяволите, ще финансират ферма за ягоди или ще си построят собствена къща. Вместо това реши просто да помечтае заедно с Том.
– Звучи перфектно - отвърна и дари с усмивка прекрасния си съпруг. После взе Джейн от ръцете му и посочи с пръст хоризонта, докъдето се простираше полето. – Виж, Джейн, всичко това ще бъде само наше. Нашият нов дом. Как ти се струва?
Джейн радостно запляска с ръчички, нещо, което бе научила наскоро и сега правеше с ентусиазъм.
– Мисля, че тук ѝ харесва - рече Том.
– И аз.
– А на теб харесва ли ти? - попита я той.
Аманда сложи Джейн на хълбока си, за да освободи едната си ръка, с която сега го прегърна през кръста. Притисна се към него.
– Вече обичам това място, Том. Вярвам, че тук ще бъдем много щастливи.
Той кимна и зарея поглед над широкото поле. А Аманда отново затвори очи, усмихна се блажено и вдъхна аромата на бъдещите ягоди, който си въобразяваше, че долавя още сега."
Из книгата
