"Като посягам към перото, в пълно спокойствие и уединение – впрочем съвсем здрав, макар и уморен, много уморен (така че ще мога да напредвам само с малки стъпки и при чести почивки), значи, като се каня с присъщия си ясен и красив почерк да доверя на търпеливата хартия своите самопризнания, в мен се прокрадва беглото съмнение дали все пак съм дорасъл до това духовно начинание според своето образование и знания. Защото всичко, което имам да споделя, съставлява моите най-лични и непосредствени преживявания, моите заблуди и страсти и това означава, че напълно владея материала си, така че всяко съмнение би се отнесло най-вече до такта и прецизността на изказа, с които ми е дадено да разполагам, а за тези неща според мен редовното и завършено образование е далеч по-малко решаващо от природния талант и доброто домашно възпитание.
То изобщо не ми липсва, защото произхождам от знатно буржоазно, макар и със съмнителни нрави семейство; месеци наред със сестра ми Олимпия бяхме поверени на една госпожица от Веве, която, поради появилото се женско съперничество между нея и майка ми – и то по отношение на баща ми, – се наложи незабавно да разчисти полесражението; моят кръстник Шимелпристер, с когото бях много близък, беше високо ценен художник, всички в градчето се обръщаха към него с „господин професоре“, ако и тази хубава и желана титла изобщо никога да не му е била присъждана; а баща ми, макар дебел и дори тлъст, притежаваше немалко лично изящество и винаги държеше на изкусната и ясна реч.
Беше наследил френската кръв по линия на своята баба, самият той беше учил във Франция и по думите му познавал Париж като дланта на ръката си. Обичаше – и то с отлично произношение – да употребява изрази като „c’est ça“, „épatant“ или „parfaitement“; също така често казваше: „Ах, какъв плезир“ и до края на живота си остана любимец на жените. Но да не избързвам, това го вмъквам между другото. Що се отнася обаче до моя природен усет за добър стил, както доказва целият ми измамнически живот, винаги съм можел да разчитам на него и вярвам, че няма да ме подведе и в настоящата литературна изява. Впрочем решил съм да пристъпя към своите записки с пълна откровеност и да не се боя от упреци нито в суетност, още по-малко в безсрамие. Защото какви морална стойност и смисъл могат да имат изповеди, написани от гледна точка, различна от тази на истината!
Роден съм в областта Рейнгау, онзи благословен край с мек, умерен климат и благоприятна почва, обсипан с градове и села, обитаван от жизнерадостни хора, който принадлежи към най-прекрасните кътчета на тази земя. Тук, където планината ги защитава от сурови ветрове, и ширнали се блажено под обедното слънце, процъфтяват онези прочути селища, при чието споменаване сърцето на гуляйджията радостно се разтуптява, тук са Рауентал, Йоханисберг, Рюдесхайм, както и достопочтеното градче, в което само няколко години след славното основаване на Германската империя съм се появил на бял свят. Разположено малко на запад от завоя, който прави Рейн при Майнц, известно с производството си на пенливо вино, то е главното пристанище за бързащите нагоре и надолу по реката параходи, а жителите му наброяват към четири хиляди.
Та значи, съвсем близо до веселия Майнц, както и до шикозните курорти в планината Таунус като: Висбаден, Хомбург, Лангеншвалбах и Шлангенбад, като до последния се стигаше след половин час път с теснолинейката. През лятото ние, моите родители, сестра ми Олимпия и аз, често предприемахме излети с кораб, с кола или с влак, и то във всички възможни посоки: защото навсякъде имаше нещо привлекателно, навсякъде имаше какво да се разгледа, създадено както от природата, така и от човешкия ум. Още виждам баща си в удобен летен костюм на ситни карета, седнал с нас в някоя ресторантска градина – малко отдалечен от масата, защото коремът му пречи да застане по-близо – как с безкрайно доволство се наслаждава на порция речни раци и чаша златист гроздов сок. Често с нас идваше и кръстникът ми Шимелпристер, оглеждаше строго и изпитателно природата и хората през очилата си на художник с кръгли рамки и поемаше в артистичната си душа всичко наоколо, и възвишено, и нищожно.
Бедничкият ми баща беше собственик на фирмата „Енгелберт Крул“, която произвеждаше позападналата марка пенливо вино „Лорли екстра кюве“. Избите бяха долу до Рейн, недалеч от моста на пристанището, като малко момче аз нерядко се скитах под хладните сводове, вървях, потънал в мислите си, по каменните пътеки, които се пресичаха измежду високите рафтове, и разглеждах армиите от бутилки, поставени леко наклонени една над друга. Кротувате си, мислех си аз (макар че, естествено, все още не знаех как да облека мислите си в най-подходящите думи), кротувате си там в подземния мрак, а в утробата ви тихо се избистря и зрее искрящият златен сок, който ще накара нечие сърце да затупти по-бързо, нечии очи да заблестят по-силно! Още нямате етикет и сте невзрачни, но един ден разкошно накичени ще се изкачите до горната земя, където на празници, на сватби, на специални заседания, тапите ви с безразсъден гръм ще полетят към тавана и ще дарите хората с опиянение, лекомислие и наслада.
Такива едни си ги говореше момчето; и поне едно отговаряше на истината, а именно че фирмата „Енгелберт Крул“ невероятно много държеше на външния вид на бутилките, на онова последното оформление, което на професионален език се нарича „coiffure“. Пресованите коркови тапи бяха закрепени със сребърна тел, завързани с позлатена връв и подпечатани с пурпурночервен восък, да, освен това на златен шнур висеше тържествен кръгъл печат, какъвто може да се види на папските були и на старинните държавни документи; гърлата на бутилките бяха богато обгърнати с лъскав станиол, а пък върху тумбестата им част се пъчеше етикет със златна украса, който моят кръстник Шимелпристер беше нарисувал за фирмата и върху който освен многото гербове и звезди, името на баща ми и марката „Лорли екстра кюве“, изписани с блестящи букви, имаше една покрита само с гривни и огърлици женска фигура, която, преметнала крак връз крак, седнала на ръба на скала, беше вдигнала ръка и прокарваше гребен през разпуснатите си вълнисти коси. Впрочем изглежда, че качеството на виното май не отговаряше напълно на тази ослепителна опаковка.
– Крул – казваше често кръстникът ми Шимелпристер на моя баща, – да си имаме уважението, но полицията трябва да забрани вашето шампанско. Преди осем дни се подлъгах да изпия половин бутилка от него и до днес организмът ми не може да се съвземе от това посегателство. Какви боклуци сте натикали в ширата? Какво сте добавили, газ или старо евтино бренди? Накратко, това е отровна смес. Уважавайте закона
При тези му думи баща ми изпадаше в смут, тъй като беше мек човек, който не търпеше да му се говори остро.
– Лесно ви е да се шегувате, Шимелпристер – отвръщаше той, като по навик нежно погалваше корема си с върха на пръстите си, – но моето производство трябва да е евтино заради предубеждението към тукашните продукти, накратко – давам на публиката, каквото тя иска. Освен това конкуренцията ми диша във врата, скъпи приятелю, едва издържам.
Толкова за баща ми.
Нашата вила беше от онези изящни аристократични имения, разположени по полегатите склонове с разкошна гледка към рейнската долина. Спускащата се надолу градина беше богато украсена с джуджета, гъби и всякакви други керамични фигури, сполучлива имитация на животни; върху постамент стоеше огледална стъклена сфера, която по най-комичен начин изкривяваше лицата; имаше още еолова арфа, няколко изкуствени пещери, както и фонтан, чиито водни струи образуваха във въздуха изкусни фигури и в чийто воден басейн се стрелкаха сребристи рибки. Да кажа нещо и за вътрешната подредба на къщата, всичко беше направено по вкуса на баща ми, уютно и в същото време издаваше жизнерадост. Уединените еркери подканяха да седнеш, а в един от тях имаше истинско предачно колело.
Безброй дреболии: порцеланови фигурки, миди, кутийки с огледала и флакони с благовония стояха подредени по етажерки и покрити с плюшени покривки масички; множество пухени възглавници, с копринени калъфки или пък обшити с разноцветни бродерии бяха пръснати навсякъде по канапета и кушетки, защото баща ми обичаше да си поляга на мекичко; корнизите за пердетата бяха като алебарди, а на вратите имаше от онези ефирни завески от тръстика и пъстри перлени нанизи, които на пръв поглед изглеждаха като плътна стена, но през които човек би могъл да премине, без дори да ги отмести с ръка, при което те се разделят с тихо шумолене или потракване и после отново се събират. Над антрето имаше поставен малък, много изкусен механизъм, който, докато вратата, задържана от въздушното течение, бавно се затваряше, с нежен звън изсвирваше началото на песента „На живота ти се радвай“."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 5.50 / 2 гласа 
