Възхвала на провинцията. Фрагменти

Възхвала на провинцията е книга, която Александър Секулов ще пише цял живот. Тя е събрала негови кратки белетристични форми: остроумна есеистична проза; блестящи малки текстове, създавани по различни поводи; философски прозрения; спомени, оцветени с хумор и любов; снайперистки афоризми. Всички тях - по традиция, започнала с Атанас Далчев - може да определим като фрагменти.

Тази книга е правена като сал на корабокрушенец. Само че не корабът на автора се е разбил, а светът около него. Александър Секулов взема всичко, което се носи по вълните на реалността и въображението. Салът става все по-голям, все по-нужен, постепенно става уютен, предразполагащ към бавно осмисляне на живота - от ежедневния и злободневен до въздуха и морето на целия свят. Ноевият ковчег на Александър Секулов е провинцията, която авторът възхвалява като спасение и озарение.

Александър Секулов е автор на романите Колекционер на любовни изречения, Малката светица и портокалите, Господ слиза в Атина, Островът, Скитникът и синовете, Жена на вятъра и Корабът на сирените. Издал е поетичните книги Карти и географии, Възхитително и леко, Море на живите и Хроники и химни. Драматург е на Драматичен театър - Пловдив, отличен с награда Аскеер за пиесите Няма ток за електрическия стол (2016), Дебелянов и ангелите (2019) и Народът на Вазов (2022). Носител на националните награди за поезия Христо Фотев, Николай Кънчев, Перото, Иван Николов.

"Българинът сам е гений. Събрани заедно, най-често попадаме под чуждо робство. Българинът е гений на индивидуалната свобода и на колективното робство. Затова в българската литература няма много любовни романи. Любовният роман иска да попаднеш в индивидуално робство, докато нашият човек се интересува само от бялата риза и разветия перчем. Да бъде свободен той, а не всички наоколо. Свободен от себе си. Трагичното е, че въставаме поотделно, а умираме заедно.

Българската история се намира в непрекъсната възбуда. В очакване зле приготвеният черешов топ най-сетне да оплоди националната ни свобода и дух. Живеем като населението на Бяла черква - със запушени уши и затворени очи в очакване на гърмежа. Спукали сме се от чакане, без да разбираме, че трябва да излезем изпод леглата и да работим. Основният ни проблем като нация е войната на Мързела, тоест Държавата срещу Работата, демек Хората. В момента, когато Държавата окончателно победи Хората, което очаквам да се случи скоро, тя ще изчезне.

Умният човек винаги знае, че е малцинство, и не страда от това. Възможно ли е ценностната система на европейския човек да оцелее след 70 години мир? Да не се окаже, че мирът разгражда, лишава от съпротивителни сили, отнема посоките и обезценява надеждите. Как по време на безпрецедентния мир в Европа ние се залутахме като хора, изгубили фенера си в тъмна гора? Възможно ли е да не сме пригодени за мира? За свободата вече се изясни, че не е скроена по мярката на човека, още по-малко - на цели народи.

Българите и германците са на първо място в Европа по консумация на чист алкохол, съобщиха от Германския институт по проблемите на зависимостта. Ето защо, първо, сме били съюзници във всички възможни войни, и второ, защо сме ги загубили. Започнало се е като другарска среща с брудершафти и парадни маршове, а е свършило като тежък махмурлук с брудершафти и траурни маршове. Незнайно защо, сметката винаги я носят руснаците. От общото ни алкохолно братство произлиза фактът, че германците говорят на немски само с конете си, а ние говорим български само с немските туристи. Затова българи и немци лежим в тревата на бъдещето като траверси, а върху нас свисти руско-американският влак на необяснимото щастие.

Мине време - и някой прецапва Дунава да ни освобождава. Напоследък нещата се влошиха: всичките ни граници приличат на Дунав. А както е писал Салтиков-Шчедрин, българинът се радва еднакво и когато посреща, и когато изпраща. Било цар, било освободител, било и двете заедно. Пък и вече толкова пъти сме освобождавани, че сме напълно освободени от чувство за национална принадлежност. А най-вече сме освободени да не мислим за свободата. Свободата е интелектуална, а не политическа категория. Затова любимото занимание на българския политик е да подменя местата им. Да квалифицира интелектуалното несъгласие срещу себе си като политически комплот срещу демокрацията. Да бърка свободата с освобождението. И все не можем да се оправим с понятието отсам и отвъд Дунава. Отсам живеем като чичовци, оттам се правим на хъшове. А накрая се давим като власи. В края на реката. И в началото на свободата.

Българинът е като всички хора по света. Страхува се от живота, страхува се от смъртта, страхува се от любовта. Диша на пресекулки и оцелява в надеждата. Сърцето му е храбро и малко. Силата му е трева, погледът - облак. Самотата му е смела и дава вяра. Само едно си няма българинът и това го прави различен от останалите - памет. Винаги когато дораства до прозрението за своята принадлежност към света, той забравя. После със своята упоритост на къртица започва отначало.

Странно как народите не съумяват да разберат как и кога минават от единия тротоар на историята на другия. Това вероятно е нормално. Народите не правят нищо друго, освен да преминават през улиците на времето. На някои улици има демонстрации, на други - карнавали. Лошо е, ако улиците, на които попада твоят народ, са все задръстени от барикади. Човек иска да попадне и на някой триумфално празен булевард. Пък било то и на залеза! Само хоризонт да му се мерне в края, а не купчина от камъни. Не грамади и барикади. Човекът все пак е само обикновен пешеходец, а не професионален, ежедневен революционер.

Българинът си спомня, както умира. Без да оставя спомени, без да остава в спомени. Потъва в миналото като в родна пръст. Оставя кости и плът в предишното и се запътва към бъдещето, прозрачен и лек, сякаш никога не е бил. Свежда глава над преживяното от мъка, а не от радост, че се е случило. Българинът се ражда като спомен и изтлява като човек.

Българската история е едно отложено възкръсване. Едно скептично евангелие, препълнено с разпятия, но без нито един Христос. Един географски кръст, върху който е положено българското тяло: без риданията на Магдалена, без предателството на Юда, без трънения венец, без гаврата на стражата, без невярващите очи на тълпата. И едно небе, към което няма смисъл да извикаш: Елои, Елои, лама сабахтани?. Оставен на самия себе си, българският Христос придобива чертите на Сизиф. Непрекъснато нагоре по плешивия хълм, без да достигне мястото, където страданието се превръща в морална категория за следващите го. Чрез смъртта си българският Спасител спасява себе си, но не и своите ученици и последователи. Някакъв абсурден синкоп прекъсва националната памет на преживените страдания. За да ни остави единствено подлия гъдел от оцеляването.

И може би нашият Великден ще настъпи тогава, когато се научим да възкръсваме, а не да оцеляваме. Когато разберем, че смъртта не е захвърлен камък, а положен камък. Че жертви, които да вградим в основите, има много, но майсторите са малко. Че преди да проливаме кръв, трябва да имаме план и отвес за ъглите. И тогава жертвените черти в образа на българския Христос ще изтлеят, за да се види спокойното лице на Майстора, за когото спойката на камъните е по-важна от самите камъни."
Из книгата

"Живея със съзнанието, че човек е хралупа, в която от време на време се заселват различни стилове на писане. Хралупа, която сама трупа жълъдчета, за да имат обитателите ѝ по-лека зима."
Александър Секулов в интервю за в-к "Стандарт"

Е, има писатели, които решават да създават вселени и да представят герои, изразявайки ги чрез един стил на писане. За Александър Секулов обаче границите и еднообразието определено са несъвместими с богатството и изобилието, характерни за писателството. Затова и творческият път на Секулов не е като скучна пътека, а като приключенска земя. Земя, в която можеш да видиш как силата на думите може да бъде изразявана в най-различни форми. Дори самият автор може да се появява в различно амплоа, но винаги да показва писателския си талант - през годините Секулов става известен като журналист и редактор във вестници, водещ на радиопредаване, издател на списания, автор на пиеси, създател на литературен клуб, поет и писател с издадени романи и книги със стихотворения, есеистика и публицистика. Той е и един от авторите, включени в първият англоезичен каталог "Съвременни български писатели", а книгите му са превеждани на английски, немски, френски и унгарски. Освен това е създател и собственик на два музикални клуба в Пловдив, за които са типични програмите в областта на джаза, литературата, класическата музика, киното, рокмузиката. С акцент към богатството, което може да даде писането, Секулов създава и своя литературен клуб "Spirt & spirit", в който над 150 български автори са присъствали в предварително организирани публични интервюта.

Как обаче Александър Секулов превръща творческия си път не в скучна праволинейна пътека, а в богата приключенска земя, показващата силата на думите под най-различна форма? Естествено, за всекиго голямо влияние има семейната среда. Роден на 6 януари 1964 г. в Пловдив, Александър Секулов израства в семейството на гъркиня и българин. Днес писателят споделя, че неговият остров от детството е любовта към къщата край едно гръцко заливче. През тийнейджърските години на писателя обаче също толкова доминиращо е влиянието и на неговия баща - актьора Илия Секулов. Юношеската мечта на Александър била да бъде режисьор, затова и завършва Средно специално художествено училище за сценични кадри в родния Пловдив (със специалност помощник-режисьор). Бащата на Сашо обаче го съветва никога да не тръгва по неговия път към театъра. Е, като че ли бащиното желание се сбъдва или поне за няколко години - Александър завършва българска филология в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски" и започва активна писателска кариера в света на литературата и в печатни издания. Става носител на националните литературни отличия "Академика" (1988 г.) и "Цветан Зангов" (1985, 1986 и 1987 г.). През 1990 г. Секулов е автор и издател на списание "Фрагменти", а от 1991 г. до 1997 г. работи като журналист и редактор във вестниците "Марица" и "Новинар". От 1993 г. в рамките на следващите 2 години е водещ на предаване в радио ТНН, но в продължение на следващите 15 години е автор и пише всеки ден в рубриката на в-к "Марица", озаглавена "Под игото". Тя става причина и за поредното отличие за писателския талант - през 1995 г. Секулов става носител на наградата "Пловдив" за журналистика. В периода от 80-те до края на 90-те Александър Секулов добавя още няколко "приключения" към творческата земя, по която пътят му преминава. Издадени са 2 книги със стихове на Секулов и една с есета - "Седмо небе" (1988 г.), "Майсторът и камъните" (1996 г.) и "Високо, над далечината" (1997 г.). Заради майсторството си в изданието с поезия Секулов става и носител на националната награда "Иван Николов".

През 2000-те авторът старателно продължава "да облагородява" приключенската земя на творческия си път. Това е и времето, в което най-ясно си проличава неговото съзнание, "че човек е хралупа, в която от време на време се заселват различни стилове на писане". През 2003 г. излиза поредната книга с поезия - "Възхитително и леко", която донася добри отзиви и наградата "Пловдив" за литература. През следващата година Секулов става автор и издател на списание "Петното". А от 2006 г. на бял свят се появява и второто есеистично издание на писателя - "Високите каменни хълмове". Година по-късно е появата на дебютния роман - "Колекционер на любовни изречения". Книгата бързо привлича вниманието на читатели и критици, дори съвсем скоро се нарежда сред финалните шест издания на конкурса "Роман на годината" на фондация "Вик" (за 2008 г.). След това е издадена и книгата "История на минималната съпротива" или поредното "творение", написано в стила на есеистиката и публицистиката. В следващите си стъпки напред по ирония на съдбата Секулов поема по пътеката към театъра, въпреки че преди години неговият баща го съветва да не прави това. От 2009 г. Александър Секулов е драматург в Пловдивския драматичен театър, създал успешни пиеси, сред които "Няма ток за електрическия стол". Въпреки това библиографията на автора не спира да расте. До 2011 г. в нея вече присъстват романът "Малката светица и портокалите", стихосбирката "Карти и географии" и детско-юношеският роман "Островът", който е номиниран за националната награда "Христо Г. Данов".

Следващите литературни произведения на автора са впечатляващите романи "Господ слиза в Атина" (2012 г.) и "Гравьор на сънища" (2013 г.). За едната от книгите дори има и впечатляваща история около написването ѝ. В основата на създаването на "Господ слиза от Атина" стои изненадващата среща на Секулов с негов приятел, който предлага на автора да отидат до Солун. Няма отказ от страна на писателя, тъй като това е мястото, в което самият Александър Секулов е учил, живял и работил, дори определя като втори роден град. Когато двамата българи отиват в Солун виждат изпепелени улици, а причината е, че точно по това време Гърция е обхваната от бунтове заради убийството на един тийнейджър. Когато по-късно започват големите протести в Гърция, Александър Секулов решава да напише роман. Започва с писането, но идва момент, в който установява, че не му достигат достатъчно познания за страната, макар да е живял в нея. Така, за да влезе в атмосферата и образите на героите си от "Господ слиза в Атина", Секулов решава да отиде и дори да участва в уличните стълкновения в гръцката столица. Скоро след това писателят отпътува и стои там в продължение на седмица. Отсяда в хотел, но всеки ден отива към палатковия лагер на протестиращите и става част от него, а в следобедните часове почива в хотелската си стая. Приключването на гръцките бунтове се случва през нощта в последния ден на юли, тъй като по думите на Секулов "революцията е излязла в августовска отпуска". След финала протестите са претворени в поредния роман на Секулов, който авторът определя с думите: "вход към нова територия". Е, новите територия обаче не се ограничава до романа, създаден след гръцките протести. През 2015 г. персонажите от детската книга "Островът" се появяват вече пораснали в нейното продължение - "Скитникът и синовете". След като изданието става факт, авторът открито споделя, че още докато е писал историята е бил наясно, че "книгата ще попадне в ничията земя между книгите за деца и книгите за възрастни".

Поглед към непознати територии и създаване на творчески свят с куп изобилие чрез различни стилове на писане - това винаги ще е типичната и разпознаваема "черта" на Александър Секулов. Дълги години развива своя талант, без да поставя граници, но винаги с внимание към литературния свят и възможността да зарежда хората със силата на всяка написана дума.

Издателска къща Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com