Домът на пчелите

Домът на пчелите Цанко Лалев Времетраене: 1:01 мин. Нека помним - част 2: Още истории от историята Росен Петров Времетраене: 1:08 мин. Астрологична прогноза 2026 Гал Сасон Времетраене: 1:27 мин. Градина Крисмъс Трий Лори Гилмор Времетраене: 1:15 мин. Наръчникът на Ванилия за добри дела Катя Антонова Времетраене: 1:05 мин. Жигосаният Робърт Галбрейт Времетраене: 1:13 мин. Ози Озбърн. Прощален ритуал - Автобиография Времетраене: 1:18 мин. Владетелят на стара Велика България Сетлозар Попов Времетраене: 1:17 мин. Закуска с мистър Дарси Емилия Блау Времетраене: 1:04 мин. Голяма книга за 10 столици в Европа Румяна Николова, Николай Генов Времетраене: 0:58 мин. 100 стихотворения Тил Линдеман Времетраене: 0:49 мин.

Ако има врата между времената, ще посмееш ли да я отвориш?

В болничната стая Ралица Лазарова научава от телевизията, че децата ѝ - Никола и Яна, на 17 и 15 години, са изчезнали край древно светилище близо до къщата, която изненадващо е получила в наследство. Макар и да изглежда налудничаво, тя знае точно какво е станало. Въпреки коварната болест, майката се включва в издирването. В къщата, пристроена към стара каменна кула, тя открива изписани тетрадки и ковьори със странни сцени, които трябва да проучи и разбере, за да спаси децата си.

Миналото не свършва никога, а съществува като отделен свят и попадналите в него Никола и Яна, заедно със Съвършения - богомилски водач, и неговия спътник Гайдаря, дошъл от земите на френското кралство, преодоляват невероятни опасности, за да се завърнат у дома.

Сюжетът на Домът на пчелите е непрекъсната игра между напрегнатото настояще и Средновековието в България от времето на първите Асеневци и превземането на Константинопол от латините. И въпреки че историята се оказва точно такава, каквато са учили в клас, двамата младежи откриват плашеща разлика. В този паралелен свят самодивите и върколаците от фолклора не са измислица, а реални създания, много по-страшни и по-силни от човека.

Цанко Лалев e роден през 1962 г. в София. Завършва Немската езикова гимназия и Софийския университет - специалности Българска филология и История и теория на културата. От 2010 г. е съдружник в ИК Пан. Автор е на две стихосбирки: Тежки улици (1988, награда Владимир Башев) и Майстор на окови (1994). За деца публикува шест поеми и книга със стихове. Цанко Лалев пише и научнопопулярни книги за българска история и фолклор. Домът на пчелите е първият му роман.

"Вълчата порта

Димитър Лазаров се събуди рано, не спеше добре нито в София, нито в планината. Нощната тревога изплува в съзнанието му и както обикновено, мъдрото утро му поднесе готов отговор. Това се случваше често и в научната му работа. Мъжът реши, че на Никола се е присънил образът на самодива с лък - фантастично създание, за което Ралица често бе разказвала на децата си. Едно от предимствата да имаш майка, илюстрирала няколко книги с български фолклор.

В ума му се появи и първата задача за деня. Трябваше да затвори вратите на плевнята, без да казва на Яна истинската причина. Потопена в сивкав здрач, скромната селска стая изглеждаше много тъжно, затова якият мъж решително отметна одеялото и слезе на двора. Изми си лицето и отиде да огледа плевнята. По прашния под се виждаха нежните вълнообразни следи от смока. С голямо усилие Димитър затвори двете изкривени крила на голямата врата. Яна не биваше да влиза в плевнята, а не вярваше смокът да излезе на двора, докато си тръгнат. После започна да прибира във вестибюла на първия етаж найлоновите чували, натъпкани с изхвърлените през прозорците дрехи и парцали. Беше решил да остави в спалните само металните рамки на леглата. Всички гладки, мъхести и откровено бодливи тъкани, събрани от втория етаж, щяха да изчакат присъдата на Ралица. Не искаше да изхвърля на боклука нещо, което жена му не е видяла.

Яна и Никола също се събудиха. Бащата направи чай и кафе на малкия газов котлон. Хапнаха на масата в кухнята хляб с масло и френски конфитюр от праскови. През прозореца природата нахлуваше неудържимо като гъста течност - кобалтовосиньо и изумруденозелено, разбъркани с цвъртежа на цяла гора птици. Сякаш къщата бе понесена във водовъртеж от цветове, звуци и миризми. Тримата на масата обаче нямаха време и желание за лирични преживявания. Изнесоха завивките и твърдите като дървени дюшеци на чардака. После измиха с четки и препарат дъсчения под на целия етаж, а водата се стичаше и изчезваше в тъмните процепи. Замириса на мокро дърво и напарфюмирана химия. Яна опита да измие и прозорците. Те обаче се отваряха трудно, а рамките пукаха така, сякаш щяха да се счупят при дърпането. Оставиха ги за следващия път.

– Починете си и тръгваме - каза Димитър. – Аз имам още работа. Искам да огледам елинсталацията.
– Близо ли е светилището? - попита Никола.
Бащата го погледна изненадано.
– Това е добра идея. Стига се за по-малко от час. Пътят е лесен. Преди се вървеше покрай реката, а сега има черен път почти до скалите.
Никола изсипа вещите си от раницата на масата, сложи вътре две леки якета за преходи, купени от Декатлон, шише с вода и едно малко поларено одеяло. Препаса на колана си големия ловджийски нож с лъскаво като огледало острие, с който се гордееше от дете. Още помнеше първия път, когато баща му разреши да го вземе при един излет на Витоша.

– Сега е десет и половина - каза Димитър Лазаров. – Приберете се към един, за да тръгнем навреме. Ще хапнем в някоя бензиностанция по пътя.
В чистия въздух младежите виждаха ясно върха над селото, където беше светилището. Скалните зъбери, въздушно синкави в този час на деня, се издигаха над гъстите зелени вълни. През гората нагоре водеше неравен път, прокаран от дървосекачи. Камионите бяха издълбали дълбоки коловози, превърнати от дъждовната вода в малки каньони. На места в най-дълбоките улеи шофьорите бяха нахвърляли цели дънери и дебели клони.

По ръбчетата на пясъчните наноси слюдата светеше като златен прах. Яна не се стърпя, клекна и по детски напълни шепите си с мекия жълт пясък. В полумрака на силната букова гора искряха яркозелени клонки, топнати в слънчева светлина. Постепенно пътят стана съвсем лош - и с камион вече не можеше да се мине.
Светилището беше непознато за туристите и нямаше никакви указателни табели. Преди години в репортаж по много гледана телевизия възторжена журналистка го нарече Вратата. В книжката си Михаил Бъчваров бе измислил новото име като по-неутрално и литературно, защото не искаше да създава лоша слава на родното си място. Той и баба Васила бяха от последните жители на селото, които знаеха истинското му име - Вълчата порта.

През последните години България се отвори като сандък, пълен със скъпоценности. Златните накити бяха разграбени бързо от мними колекционери, които всъщност оглавяваха иманярската мафия. Те безсрамно парадираха със съкровищата, извлечени от ограбени и разбити гробници. Димитър Лазаров много се ядосваше.
– Всички са за затвора - казваше той. – И колекционерите, и помагачите им сред археолозите и политиците.
Планинските светилища бяха по-трудни за разбиване, а и там нямаше погребални дарове от злато. Все пак иманярите от време на време взривяваха някоя странна скала, за да докажат на практика, че все пак мафията им се състои главно от тъпаци.

Младежите вървяха бързо, пътят бе лесен сред прохладната и чиста гора. Скоро наближиха каменните грамади, излети направо от огромната топилня на Бог. При изстиването си магмата се беше втвърдила в странни форми, подредени сякаш умишлено и по предварителен план. Никола и Яна спряха пред висока над десет метра скала, разцепена надве от тесен процеп. Стените бяха гладки и на равно разстояние по цялата му дължина. Явно хора бяха отворили или дооформили този проход в скалата. Дребничката Яна тръгна по равното му дъно, покрито със ситен бял пясък. Никола спря за малко да разгледа огромния мравуняк на безброй черни мравки, издигнат на завет до друга скала, надвиснала над главата му. Тя се разширяваше към върха си като гъба. Суровите воини трескаво влизаха и излизаха в пясъчния си замък.

Никола спря в началото на прохода. Двете половини на скалата притискаха и изцеждаха пейзажа от другата ѝ страна в струя тънка зеленикава светлина. Младежът почувства пристъп на клаустрофобия. Направи няколко крачки и се усети приклещен вътре в камъка. Извика с фалшива бодрост "Ехооо!", но тук нямаше ехо, а гласът му прозвуча слаб и някак не негов. За миг се почувства дребен като изгубила се черна мравка. С няколко бързи крачки премина прохода. От другата му страна имаше още странни скали - една продълговата и плоска като огромно легло, а върху нея друга, издълбана като арка.
– Тук са полагали телата на мъртвите - каза Яна. – Вероятно на принесените в жертва на боговете.

Въпреки видимата човешка намеса, скалите в светилището бяха разхвърляни от силата на сътворението. Хората само бяха дооформяли грандиозния декор. Но имаше нещо, което не можеше да се обясни с природните сили. На най-високата точка на върха се издигаше Вълчата порта. Тя бе изградена от два отвесни блока, свързани отгоре с огромна скала. Ако някой минеше през отвора ѝ, щеше да падне в стръмната урва надолу. А само същество с криле можеше да премине в обратната посока и да кацне на обраслата с мащерка поляна до разсечената скала."
Из книгата

Издателска къща Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com