"Една стара познайница, на която всички щяха да завиждат
Една година от последната среща на малкото момче и неговия най-добър приятел, кучето Бърк, с неприятната особа, която се навърташе на техния покрив. Тайничко се надяваха, че повече няма да видят зловещото лице на вещицата Фрида. Дори се бяха споразумели да не говорят повече за нея с идеята, че завинаги ще я забравят.
Само че докато те всячески се опитваха да не мислят и да заровят надълбоко спомена за нея, тя ежедневно и ежеминутно мислеше за тях и тяхната малка къща, свидния им дом. Отне ѝ цели дванайсет месеца да мисли и премисля колко по-трудно да е второто изпитание, на което да ги подложи и именно то да я приближи към заветната ѝ мечта. Представяше си вече как се излежава, как след време се спускат големи паяжини от тавана, как прилепи висят с главата надолу в кухнята, а пердетата със сигурност щяха да бъдат изработени от изискани черни платове. Нямаше търпение прах да покрие всяка мебел и первазите на прозорците, а стъклата им да не личат от мръсотията на уличния смог. Стените в този дом щеше да покрие с черна боя, щеше да застеле черен килим, да постави черен диван, да се къпе в черна баня и да се разхожда из стаите с черни домашни чехли. Предусещаше, че лесно щеше да свикне с такъв живот. Щеше да побере всички свои тайни в мазето - казана ѝ за магии и стотиците малки стъклени шишенца и епруветки с отвари, билки и алхимични рецепти. Представяше си как изхвърля на боклука абсолютно всичко и как нямаше да остави нито един спомен от детето и семейството му. А на нея - всички щяха да ѝ завиждат!
Вещиците бяха коварни същества, но те също си имаха свои правила и ги следваха неизменно. Беше им забранено да изземват къщите на децата без да им дадат шанс да спасят това, което смятаха за свое. Имаха право най-много на три опита. Първият вече беше неуспешен, но, слава богу, ѝ оставаха още два. Това и още куп други дреболии я бяха изнервили до краен предел. И това куче... ах, как ме дразни само, все обикаля наляво-надясно, място не си намира! Ама че животно, с толкова много енергия, изтощително е само докато го наблюдаваш. Толкова непохватно създание, само се спъва в тези дълги уши и за какво изобщо му служат те, само му пречат. Тя не разбираше и не харесваше кучетата, и не искаше да има нищо общо с тях. Къде-къде по-добре беше да имаш котка, мързелива и излежаваща се по цял ден на слънце. И понеже не спираше да мисли за тях и за дома им, най-накрая в главата ѝ се загнезди следващият пъклен и коварен план. Пооправи сиво-бялата си коса - все пак, освен проклета, беше и суетна жена, ухили се доволна от себе си и се запъти към двора, където да ги причака."
Из книгата
