Избрано - том 11: Ще се нарека Гантенбайн

В романа, както е типично за Фриш, водещо е намирането на собствената идентичност, този път дори по-интензивно, отколкото в другите романи. Изпробвайки във въображението си различни ситуации като един от тримата действащи лица в романа, лирическият Аз търси собствената си идентичност. Но той е разделен на ролите на Гантенбейн, Енделин и Свобода. Отправната точка е преживяването на една неуспешна любовна връзка. Най-яркото разцепване на лирическото его във въображаема личност изглежда е въплътено в образа на Тео Гантенбейн, който под прикритието на престорената си слепота успява да запази брака си с актрисата Лила.

Макс Фриш - (1911 - 1991 г., Цюрих) е един от най-големите и най-известният в България швейцарски писатели. Има необикновена и богата творческа съдба на архитект, автор на книги, пиеси, сценарии за филми, литературно-критически студии, журналист. Професиите му позволяват да пътува по света и след това да пресъздава преживяванията си, включително като артилерист във Втората световна война, в литературни, театрални и филмови творби.

Книгата е част от поредицата Безкрайна проза.

"Мъж претърпява злополука, например автомобилна, порезни рани по лицето, опасност за живота му няма, има само опасност да загуби зрението си. Той го знае. Дълго лежи в болницата с превръзка на очите. Може да говори. Може да чува: Може да подушва миризми: ябълково пюре, цветя, хигиена. Може да мисли каквото си иска, и той мисли... Една прекрасна утрин свалят превръзката му и вижда, че вижда, но си замълчава; не казва, че вижда, никому и никога.

Представям си: Живота му занапред, когато ще играе слепец, даже на четири очи, общуването с хората, които не знаят, че ги вижда, шансовете му в обществото, шансовете му в професията благодарение на това, че никога не казва какво вижда, живот като игра, свобода по силата на една тайна и т. н. Ще го нарека Гантенбайн.

Пробвам историите като дрехи!

Гантенбайн ще направи кариера. Липсата на способности няма защо да го тревожи; светът има нужда именно от хора като Гантенбайн, които никога не казват какво виждат, и началниците ще го ценят високо; материалните последици от такава висока оценка няма да закъснеят.

Може би това вече е признак на остаряване: че всичко, което виждат очите, ти прилича на преддверие. И все пак отново отваряш очи.

Часовниците винаги показват настоящето. Пази от спомена и неговите бездни.

Надеждата му да направи хората някак по-свободни, да ги освободи от страха, че лъжите им се виждат. Но най-вече, както се надява Гантенбайн, пред слепец хората ще се прикриват по-малко, тъй че ще ги опознае по-добре, и ще се породят по-реални взаимоотношения, понеже той ще приема и лъжите им, по-доверени взаимоотношения...

Всеки човек рано или късно си измисля история, която смята за своя живот - казвам, - или цяла поредица истории

Понякога и на мен ми се струва, че всяка книга, ако не се занимава с предотвратяване на войната, със създаване на по-добро общество и така нататък, е безсмислена, излишна, безотговорна, отегчителна, не заслужаваща да я прочетеш, неуместна.

Да не се познават в степен, надхвърляща всяка възможност за опознаване, беше прекрасно.

Той затвори очи като дете, казало, че сега ще затвори очи, та нощният мрак да не нахлуе в очите му и да не ги угаси...

Защо всяка жена, помисли си, всяка, която само бе прегръщал, се беше чувствала обичана; а която малко по малко бе обиквал истински, рано или късно му казваше, че той, както всички мъже, няма и понятие от любов...

Само човек, който не е в хармония със света, се нуждае от порядък, за да не загине.

Едва тайната, която мъжът и жената укриват един от друг, ги прави двойка.

Слепецът не идва от външния свят; слепецът се слива със своята мечта, не я сравнява с други жени, нито за миг, той вярва на кожата си...

Делникът е поносим само благодарение на чудеса."
Из книгата

Леге Артис ЕООД
Плевен, 5800
ул. Тодор Влайков № 3
legeartis@el-soft.com