Да откриеш Пепеляшка

Една среща. Един час. Един живот, променен завинаги.

Случайна среща събира осемнайсетгодишния Даниел и непознато момиче и ги кара да се обяснят в любов един към друг. Но тази любов има условия: тя ще трае само един час и ще бъде просто преструвка.

Когато часът изтича и момичето побягва като Пепеляшка, Даниел се опитва да убеди себе си, че случилото се между тях е изглеждало съвършено само защото са се престрували, че е такова. Моменти като този с момичета като нея не се случват извън приказките.

Една година и една лоша връзка по-късно убедеността му, че любовта от пръв пог­лед не съществува, се разпада в деня, когато среща Сикс - момиче с необичайно име и още по-необичайна личност. Но Даниел скоро осъз­нава, че приказките не съществуват и за съжаление, намирането на Пепеляшка не гарантира щастливия край, а дори напротив - поставя го в още по-голяма опасност...

Да откриеш Пепеляшка от Колийн Хувър е бестселър на Ню Йорк Таймс.

Изданието е с красива цветна порезка.

"Тя не дойде на следващия ден. Нито на по-следващия. Всъщност днес става точно една седмица, откакто тя буквално падна в обятията ми, и аз успях да се убедя, че навярно целият този ден е бил просто сън. Почти цялата предишна нощ бях останал буден и бях гледал филми за зомбита с Чънк, но въпреки че бях спал само два часа, не съм сигурен, че съм могъл да си въобразя всичко случило се. Моите фантазии изобщо не са толкова забавни. Независимо дали тя ще се върне, или не, аз продължавам да нямам пети час и докато някой не се сети за мен, все така ще се крия тук. Всъщност миналата нощ спах доста добре, затова не съм уморен. Вадя телефона си, за да напиша есемес на Холдър, когато вратата на килера леко се открехва.
– Тук ли си, хлапе? – чувам шепота ѝ.
Сърцето ми тутакси се разтуптява. Не знам дали е задето тя се е върнала, или просто защото лампата свети, а аз в действителност не съм сигурен дали искам да видя как изглежда тя, когато отвори докрай вратата.
– Тук съм – отвръщам.
Вратата остава леко открехната. Тя промушва ръка вът­ре, плъзва я по стената, докато напипва ключа, завърта го и светлината угасва. Вратата се отваря, тя се вмъква в стаич­ката, сетне бързо я затваря зад себе си.
– Може ли да се скрия заедно с теб? – пита тя. Гласът ѝ звучи малко по-различно от последния път. По-весело.
– Днес не плачеш – отбелязвам.
Долавям как тя се приближава към мен. Бръсва крака ми и разбира, че седя върху плота до мивката, заобикаля ме, напипва свободно място и се нагласява до мен.
– Днес не съм тъжна – отвръща тя и този път гласът ѝ звучи доста по-близо.
– Добре.

Двамата мълчим няколко секунди, но тишината е приятна. Не знам защо се е върнала, нито защо ѝ е отнело цяла седмица, за да го стори, но се радвам, че е тук.
– Защо беше тук миналата седмица? – пита момичето. – И защо сега си тук?
– Объркване в програмата. Нямам пети час, затова се крия тук с надеждата, че никой няма да забележи.
Тя се разсмива.
– Умно.
– Аха.
За около минута отново се възцарява тишина. Ръцете ни стискат ръба на плота и всеки път, когато тя залюлява краката си, пръстите ѝ леко докосват моите. Накрая аз просто захлупвам ръката ѝ с моята и я слагам върху скута си. Изглежда странно да сграбча ръката ѝ просто така, но миналата седмица двамата се целувахме цели петнайсет минути, така че държането на ръце всъщност си е направо връщане в изходно положение.
Пръстите ѝ се преплитат с моите, дланите ни се срещат, после аз стисвам ръката ѝ.
– Толкова е приятно – казва тя. – Досега никога не съм държала някого за ръка.
Застивам.

По дяволите, на колко години е това момиче?
– Ти не си в прогимназията, нали?
– Господи, не. Просто никога досега не съм държала нечия ръка. Момчетата, с които съм била, изглежда са забравяли за тази част. Но е мило. Харесва ми.
– Аха – съгласявам се. – Мило е.
– Почакай – сепва се тя. – Ти също не си от прогимназията, нали?
– Не. Още не съм – отвръщам.
Тя залюлява крак настрани, леко ме ритва, а после двамата се разсмиваме.
– Това е малко странно, нали? – пита тя.
– Уточни. Много неща биха могли да бъдат сметнати за странни, затова не съм сигурен точно какво имаш предвид.
Долавям как тя свива рамене.
– Не знам. Това. Ние. Целуваме се, разговаряме и се държим за ръце, а дори не знаем как изглеждаме.
– Аз изглеждам много добре – заявявам.
Тя се смее.
– Говоря сериозно. Ако сега можеше да ме видиш, щеше да паднеш на колене и да ме умоляваш да бъда твое гадже, за да можеш да се фукаш с мен в училище."
Из книгата

Издателство Ибис ЕООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев 11
info@ibis.bg