Всичко започва с нас

Всичко започва с нас Колийн Хувър Времетраене: 0:51 мин. Наръчникът на Ванилия за добри дела Катя Антонова Времетраене: 1:05 мин. Жигосаният Робърт Галбрейт Времетраене: 1:13 мин. Владетелят на стара Велика България Сетлозар Попов Времетраене: 1:17 мин.

Дългоочакваното продължение на бестселъра Никога повече. След всеки край идва ново начало...

Лили и бившият ѝ съпруг са се споразумели за родителските права и отглеждат дъщеря си във вече установен ритъм. Докато един ден Лили среща случайно на улицата първата си любов - Атлас. Двамата не са се виждали почти две години и тя е въодушевена, че този път времето е на тяхна страна. Затова младата жена незабавно приема поканата на Атлас за среща...

Редувайки гледните точки на Лили и Атлас, Всичко започва с нас продължава точно оттам, където завършва Никога повече.

"Тази книга съдържа всичко, което превърна романите на Колийн Хувър в сензация в ТикТок - оригинален сюжет, драматични обрати и неочаквани развръзки."
Ню Йорк Поуст

Колийн Хувър, родена през 1979 година в Салфур Спрингс, Тексас, САЩ, е автор на редица бестселъри. Най-добре позната е със своите любовни романи. От малка обича книгите, а през всеки момент от детството си вярва, че един ден ще бъде писател.

Жени се млада и става майка на три деца още преди да е навършила 26 години, затова и мечтата ѝ да издава книги остава на заден план. Връща се към амбицията си, когато в края на 2011 година започва да пише, а в рамките на следващата година самостоятелно издава първите си два романа. Въпреки това вторият ѝ роман се нарежда в списъка с бестселъри на New York Times.

Оттогава насам е издала десетки заглавия, които веднага след издаването си се превръщат в любими на читателите, почитатели на жанра. Сред най-популярните нейни книги в България са Жестока любов и Споделени тайни, публикувани от издателство Ибис. През 2017 година е създаден телевизионен сериал по романа ѝ Споделени тайни.

Днес Колийн Хувър живее в Тексас със семейството си и продължава да пише книги, които завладяват читателите по цял свят.

"Начинът, по който думата зад ник е изписана погрешно с червен спрей върху задната врата на Бибс, ме кара да се замисля за майка ми. Тя винаги правеше кратка пауза между сричките, така че да звучат като две отделни думи. Искаше ми се да се засмея всеки път, когато изричаше така думата, но като бях дете, ми беше трудно да открия хумора, когато обидата винаги се отнасяше за мен.
– Зад... ник - мърмори Дарин. – Сигурно е било някое хлапе. Повечето възрастни знаят как се произнася и пише думата.
– Ще се изненадаш да откриеш, че не е така.
Докосвам боята, но не полепва по пръстите ми. Който и да е бил авторът, го е направил, след като снощи сме затворили ресторанта.
– Мислиш, че нарочно е изписана грешно? - пита той. – И те намекват, че не си просто задник, а целият си само един задник.
– Защо предполагаш, че имат предвид мен? Биха могли да имат предвид теб или Брад.
– Това е твоят ресторант. - Дарин сваля якето си и се опитва с него да вдигне голямо парче счупено стъкло от прозореца. – Може би е бил някой недоволен служител.
– Имам ли недоволни служители?
Не мога да се сетя за нито един-единствен човек от персонала, който би направил нещо подобно. Последният служител напусна преди пет месеца, но се разделихме приятелски, когато тя си тръгна, след като завърши колежа.
– Имаше един тип, който миеше чиниите, преди да назначиш Брад. Как се казваше? Беше кръстен на някакъв минерал или нещо подобно – беше много странно.
– Кварц - отвръщам. – Беше прякор.

Отдавна не се бях сещал за онзи тип. Съмнявам се, че още таи неприязън след толкова дълго време. Уволних го веднага след като отворихме ресторанта, защото установих, че не миеше чиниите, освен ако нямаше храна в тях. Чаши, чинии, сребърни прибори - всичко, което се връщаше в кухнята от дадена маса и изглеждаше почти чисто, той слагаше направо на поставката за сушене.
Ако не го бях уволнил, щяха да ни затворят от здравната инспекция.
– Би трябвало да се обадиш в полицията - заявява Дарин. – Налага се да попълним жалба заради застраховката.
Преди да възразя, Брад се появява на задната врата, под обувките му хрущят строшените стъкла. Той беше вътре, за да направи инвентаризация и да види дали нещо не е откраднато. Почесва се по наболата брада.
– Взели са крутоните.
Настъпва объркано мълчание.
– Крутони ли каза? - пита Дарин.
– Аха. Взели са всичките крутони, които снощи приготвихме. Обаче изглежда нищо друго не липсва.
Не очаквах да каже точно това. Ако някой е проникнал в ресторант и не задига уреди или нещо друго ценно, вероятно го е направил, защото е бил гладен. Аз лично съм изпитвал подобно отчаяние.
– Няма да подавам жалба в полицията за това.
Дарин се извръща към мен.
– Защо?
– Защото има вероятност да заловят този, който го е направил.
– Нали това е целта.

Грабвам празен кашон от контейнера за боклук и започвам да събирам парчетата стъкло.
– Веднъж нахлух в един ресторант. Откраднах сандвич с пуешко.
Брад и Дарин ме зяпват смаяно.
– Пиян ли си бил? - пита Дарин.
– Не. Бях гладен. И не искам да арестуват някого, защото е откраднал крутони.
– Добре, но може би храната е само началото. Ами ако следващия път отмъкне някой уред? - продължава Дарин. – Ако охранителната камера все още е повредена?
Той от месеци ми натяква, че трябва да повикам специалисти да я поправят.
– Бях зает.
Дарин взема кашона със стъклата от ръцете ми и се заема да събира останалите парчета.
– Трябва да се погрижиш за това, преди нашествениците да се върнат. По дяволите, те може дори да се опитат довечера да нападнат При Кориган, след като Бибс се е оказал толкова лесна мишена.
– Охранителната камера пред При Кориган е в изправност. И аз се съмнявам, че който и да е бил крадецът, ще изпотроши новия ми ресторант. Било е просто удобен случай, а не предварително обмислено проникване.
– Ти така се надяваш - изтъква Дарин.
Отварям уста да отвърна, но съм прекъснат от сигнал за получен есемес. Не помня някога толкова бързо да съм вадил телефона си. Когато виждам, че съобщението не е от Лили, малко се умърлушвам. Натъкнах се на нея тази сутрин, докато пазарувах. За пръв път се виждаме от година и половина, но тя закъсняваше за работа, а аз току-що бях получил есемес от Дарин, с който ме информираше за нахлуването. Разделихме се някак си неловко с обещанието, че тя ще ми пише, когато отиде на работа.

Оттогава измина час и половина, а аз все още не съм получил нищо от нея. Час и половина не е кой знае колко дълго време, но не мога да подмина гложденето в гърдите си, което се опитва да ме убеди, че тя е обхваната от съмнения заради всичко, което бе изречено помежду ни по време на онази петминутна среща на тротоара. Аз определено нямам съмнения за това, което казах. Може и да съм бил прекалено повлиян от момента – да я видя колко щастлива изглежда и да открия, че вече не е омъжена. Но аз мислех всяка дума, която ѝ казах. Готов съм за това. Повече от готов. Вадя името ѝ от списъка с контактите в телефона си. През изминала година и половина толкова пъти исках да ѝ пиша, но последния път, когато говорих с нея, тя имаше прекалено много проблеми на главата, че не желаех допълнително да ѝ усложнявам живота. Реших да оставя тя да реши дали да се свърже с мен. Сега обаче вече е сама и от думите ѝ се подразбра, че е готова да даде шанс на това, което би могло да се случи между нас. Въпреки това Лили е имала цял час и половина, за да помисли върху нашия разговор, а един час и половина е много време, за да те обхванат съжаления. Всяка изминала минута, през която не получавам есемес, започва да ми се струва като цял проклет ден.

Тя все още се води като Лили Кинкейд в телефона ми, затова редактирам контакта и сменям фамилията ѝ отново на Блум.
Усещам как Дарин се надвесва над рамото ми и гледа екрана на телефона.
– Това нашата Лили ли е?
Брад вдига глава.
– Той пише на Лили?
– Нашата Лили? - питам смутено. – Вие, момчета, сте я срещали само веднъж.
– Тя още ли е омъжена? - интересува се Дарин.
Поклащам отрицателно глава.
– Радвам се за нея - заявява той. – Тя беше бременна, нали? Какво е родила? Момче или момиче?
Не желая да обсъждам Лили, защото все още няма нищо за обсъждане. Не искам да превръщам случайната ни среща в нещо повече, отколкото навярно е.
– Момиче и това е последният въпрос, на който отговарям. - Извръщам се към Брад. – Тео ще идва ли днес?
– Четвъртък е. Ще бъде тук.
Запътвам се към ресторанта. Ако ще обсъждам Лили с някого, то това ще бъде Тео."
Из книгата

Ибис ЕООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев 11
info@ibis.bg