"Когато усмивката навестяваше фермера Оук, устата му се разтегляше встрани, докато стигнеше на съвсем незначително разстояние от ушите, очите се превръщаха в цепки, а бръчиците, разклонени около тях като несръчно изрисувани лъчи на изгряващо слънце, плъзваха и се разсейваха по цялото му лице.
Казваше се Габриел и в делничен ден беше разумен млад мъж с непринудени, спокойни обноски, общо взето прилично облекло и природно кротък нрав. В неделя той се превръщаше в обременена от празничните дрехи и чадъра личност с неясни възгледи и склонност да отлага. С други думи, беше човек, собственолично решил, че от нравствена гледна точка се намира някъде по средата на огромното протежение от безгрижен неутралитет, разпростряно между верующите енориаши и пияниците - тоест ходеше на черква, но когато проповедта стигаше догматите на Никейския събор, едва прикрити прозевки вече разтягаха лицето му и той даваше вид, че слуша внимателно пастора, а всъщност мислеше какво ще има за обяд. Характерът му, поставен на везните на общественото мнение, изглеждаше така: когато приятелите и критиците му бяха ядосани, смятаха го за лош човек; когато бяха в снизходително настроение - за добър; ако не попадаха в нито едно от двете състояния, впечатленията от нрава му бяха смесени.
Тъй като в неговия живот делниците бяха шест пъти повече от неделите, съседите, които го виждаха все в обичайните работни дрехи и го бяха запомнили такъв, не предполагаха, че може да се облича по друг начин. Той носеше плитка филцова шапка, силно разширена в основата поради навика му често да я натиска с ръка, за да не я отнесе вятърът, а също и сако като на доктор Джонсън. Долните му крайници бяха обути в масивни кондури и прости гамаши. Чепиците предоставяха пълна свобода на стъпалата и бяха направени с оглед собственикът им да може да гази по цял ден в реката, без да усеща никаква влага; обущарят ги беше изработил добросъвестно, полагайки достатъчно усилия да компенсира недостатъците в кройката със здравина и солидни размери.
Като помагало за определяне на времето господин Оук носеше предмет, който можеше да бъде наречен сребърен часовник; с други думи, що се отнася до формата и предназначението, това беше часовник, а според размерите - малък будилник. Инструментът, няколко години по-стар от дядото на Оук, имаше странното свойство да изостава твърде много или изобщо да не върви. Малката му стрелка от време на време се разхлабваше и започваше да обикаля свободно около оста и тогава, въпреки че голямата показваше минутите точно, никой не можеше да познае към кой час принадлежат те. На необяснимите спирания на часовника Оук противодействаше с разтърсвания и удари. А срещу всякакви погрешни заключения по причина на гореспоменатите два дефекта се застраховаше, като непрекъснато наблюдаваше и сравняваше положението на слънцето и звездите или често залепваше лице в прозорците на съседите и се взираше напрегнато в стенните часовници със зелени циферблати, докато различи часа. Заслужава да добавим, че предназначеното за времеизмервателния уред джобче беше труднодостъпно, защото се намираше доста високо в пояса на панталоните (който беше разположен съответно почти на гърдите му, и то под жилетката), и процедурата по изваждането му бе свързана с допълнителни усилия. Това ставаше обезателно след отмятане и силно извиване на тялото на една страна, сбръчкване на устата и лицето, които в резултат от този напън се превръщаха в моравочервена буца, и най-после съсредоточено издърпване на часовника с ланеца - като ведро от кладенец.
Но ако в днешното необикновено меко, слънчево декемврийско утро някой по-наблюдателен човек видеше Габриел Оук, сигурно щеше да промени мнението си за него. Лицето му беше запазило младежката руменина и зрелостта още не бързаше да го навести; дори в някои отделни бръчици се забелязваха следи от нещо момчешко. Представена с подобаващата ѝ сериозност, осанката му сигурно щеше да е доста внушителна. Но както знаем, някои селяни, а също и граждани, отдават предпочитание на духовното пред телесното: така фигурата губи от своята представителност. Оук не беше прегърбен, но поради някакво кротко, почти монашеско смирение, което, изглежда, беше причина да смята, че не трябва да има големи претенции към този свят, той вървеше стеснително, едва забележимо приведен. Ако човек разчита околните да го преценяват по външния вид, а не по телесната му издръжливост, това може да се смята за недостатък, който за щастие бе чужд на Оук."
Из книгата
