Светът на безсмъртието

Трилогията Солунските братя проследява трудния път на светите братя Кирил и Методий в мисията им да стигнат до сърцата на хората с Божието слово. Създаването на новата азбука и разпространението на книжнината ги превръща в небесните покровители на цялото славянство.

След смъртта на Константин-Кирил Философ и Методий техните ученици са безутешни. Без силата и мъдростта на учителите им, които да разпръскват светлината на Божието слово, те се опасяват, че дългогодишният им труд ще бъде потъпкан. И се оказват прави. Скоро папските наместници във Великоморавия ги обявяват за еретици, а книгите, преведени на славянски език с новата азбука, са изгорени.

Междувременно княз Борис се изправя пред ново предизвикателство. Заедно с християнството константинополските духовници искат да наложат също и гръцкия език и порядки в земите му. Българския народ го грози опасността да бъде обезличен, да забрави корените си. Затова Борис радушно приема последователите на светите братя, които да посеят книжовността в душите на поданиците му и така да обезсмъртят делото им.

Слав Хр. Караславов (1932 - 2002) е един от изтъкнатите български писатели от близкото минало. Творческият му път започва като журналист, а след успеха на първата му поетична книга се установява в София. През годините заема високи постове в различни издателства и писателски организации. Караславов вече е утвърден поет, когато се насочва към писане на исторически романи. Вследствие на трайния му интерес към българската история през 1968 г. изпод перото му излиза романът Хроника за Хаджи Димитър. Високо оценена е и тетралогията му И се възвисиха Асеневци, а смятаната за най-добрата му белетристична творба - Солунските братя, се радва на огромен читателски интерес. Караславов е носител на редица национални и международни награди, негови произведения са преведени на 27 езика.

Книга трета от трилогията Солунските братя на Слав Хр. Караславов.

"Предусетил края на пътя, конят се спря на хълма и дълго и призивно изцвили. В далечината, под полегатите лъчи на слънцето, блестеше моравската столица и пълнеше душата на Методий с тиха и неподозирана радост. Светът отново се връщаше при него с трепетите на съзиданието. Усещането за нещо извървяно и неприятно, останало някъде зад гърба му, блестеше като изоставена змийска риза между тясната пролука на два камъка. Немските хладни затвори бяха подкосили здравето, но калили духа му да не отстъпва пред нищо и никого в името на доброплодието. Двете години и половина, прекарани в суровата страна на Лудвиг Немски, местен от крепост в крепост, за да не го открият папските легати, бяха го направили още по-непримирим в неговата непреклонна вяра да следва пътя на Константин-Кирил.

Клетвата, която бе издумал пред смъртния одър на брат си, бе стожерът, който го крепеше при мъченията и издевателствата. И той се затвори в нейната броня и остана непреклонен в упорството като самотно, но жилаво дърво, предоставено на непрестанната злост на вихрите. И не угасна огънят на крилатото чувство да подгрява сърцето и да му вдъхва увереността, че небесният съдник ще обърне своя поглед към него - мъченика на истината, радетеля за повече светлина за народите. А с какво му отвръщаха тъмните сили на человеческия род: с мъчения, с хули, с глади с оная низка и безлика неправда, която подяждаше душата, както невидимата животинка корена на цветето или красивата руменина на ябълката. Много тъмнина попиха очите му сред влажните и каменни килии, но светлината, дошла чрез спомените, го опази за своите още по-мъдър и пречистен като планинска вода, родена от хладината на снежната пряспа.

И през тези безлики години на самота той имаше твърде много време да премисли случилото се. Смъртта на Константин го порази. Той, който бе свикнал винаги да вижда своя враг и да излиза безстрашно на единоборство, проумя, че чистотата на усмивката не съществува във Вечния град. И колкото по-шумна и тържествена ставаше процесията при погребението на брат му, толкова по-големи ставаха съмненията му в добрите помисли на обкръжаващите го папски легати и епископи. Рим го обърка с коварството си, с мнимата доброжелателност - папата предлагаше своята гробница за брат му и същевременно не позволяваше да се изпълни поръката на майка им: да го отнесат в земите на манастира Полихрон. А може би папата не подозираше онова, което ставаше около него.

Самият той бе толкова потиснат от смъртта на своите близки, че едва ли разбираше какво правят епископите, абатите и легатите, изпълнили Латеран. И навярно бе така, защото когато той, Методий, го замоли, казвайки: "Майка ни ни е заклела, който от нас пръв почине, другият да го пренесе в братовия му манастир и там да го погребе", папа Адриан се съгласи да изпълни молбата му. Дори нареди да заковат ковчега с тялото на Константин и да го приготвят за път. Седем дни го държаха така, седем дни папските люде отказваха да му го предадат, седем дни папата беше увещаван от епископите и от Адалвин да не дават ковчега с тялото на Константин, "понеже, след като е ходил по много земи, Бог го довел тук и тук е приел душата му, тук подобава и да бъде погребан като всеки почитан мъж"... И тогава той пожела да отковат ковчега, за да го види за последно, но папските люде не си направиха труд да изпълнят поне тази му молба, а пуснаха мълвата, че по божие повеление ковчегът се бил сраснал и не могли да го отворят..."
Из книгата