Светът на догмата

Книги от поредицата Солунските братя Слав Хр. Караславов Времетраене: 0:57 мин. Нека помним - част 2: Още истории от историята Росен Петров Времетраене: 1:08 мин. Астрологична прогноза 2026 Гал Сасон Времетраене: 1:27 мин. Градина Крисмъс Трий Лори Гилмор Времетраене: 1:15 мин. Наръчникът на Ванилия за добри дела Катя Антонова Времетраене: 1:05 мин. Жигосаният Робърт Галбрейт Времетраене: 1:13 мин. Ози Озбърн. Прощален ритуал - Автобиография Времетраене: 1:18 мин. Владетелят на стара Велика България Сетлозар Попов Времетраене: 1:17 мин. Закуска с мистър Дарси Емилия Блау Времетраене: 1:04 мин. Голяма книга за 10 столици в Европа Румяна Николова, Николай Генов Времетраене: 0:58 мин. 100 стихотворения Тил Линдеман Времетраене: 0:49 мин.

Трилогията Солунските братя проследява трудния път на светите братя Кирил и Методий в мисията им да стигнат до сърцата на хората с Божието слово. Създаването на новата азбука и разпространението на книжнината ги превръща в небесните покровители на цялото славянство.

Константин-Кирил и Методий се отправят към Великоморавия, за да разпространяват Божието слово. Със себе си взимат и първите книги, преведени с новата славянска азбука. Те са изпратени на тази мисия с благословията на Константинополската църква, но в земите на княз Ростислав се сблъскват с гнева и отхвърлянето на папските наместници. Светите братя трябва да се борят както с вековната догма на триезичието, така и с човешки пороци като алчност, жажда за власт, поквара.

Междувременно България подписва мирен договор с Византия, като едно от условията е да приеме християнството. Народът бавно и мъчително преминава към новата вяра. Но не е лесно да бъдат заменени старите традиции с нови и неразбираеми за простолюдието правила. Княз Борис осъзнава, че трябва да действа с твърда ръка, дори с цената на непростими жертви.

Слав Хр. Караславов (1932 - 2002) е един от изтъкнатите български писатели от близкото минало. Творческият му път започва като журналист, а след успеха на първата му поетична книга се установява в София. През годините заема високи постове в различни издателства и писателски организации. Караславов вече е утвърден поет, когато се насочва към писане на исторически романи. Вследствие на трайния му интерес към българската история през 1968 г. изпод перото му излиза романът Хроника за Хаджи Димитър. Високо оценена е и тетралогията му И се възвисиха Асеневци, а смятаната за най-добрата му белетристична творба - Солунските братя, се радва на огромен читателски интерес. Караславов е носител на редица национални и международни награди, негови произведения са преведени на 27 езика.

Книга втора от трилогията Солунските братя на Слав Хр. Караславов.

"Константин отвори очи и дълго стоя загледан в дървения таван, потъмнял от времето, запазил шарките от детството му. Заслушан в шътъка из къщата, той се мъчеше да си припомни подробности от онези години, когато далечните пътища бяха само една мечта. В тази стая той влизаше твърде рядко. Тя бе спалня на родителите му и баща му не обичаше децата да се катерят по широкото легло с орловите глави по таблите и с благославящата ръка, там, където полагаха главите си за сън и отмора. Децата си имаха други стаи, в лявото крило на къщата. Там бе тяхното владение. И седемте синове и дъщери на друнгария Лъв никога не преставаха да воюват помежду си. Всъщност воюваха по детски: за добра дума, за ласка, за лакомства, кой да седне по-близо до коляното на майка си, да се докосне до меката ѝ длан, да изпита радостта на това докосване. Един безгрижен свят бе минал под тези тавани, из тесните ходници, из този град на детството му. Тесалоника бе началото на неговия път и след като беше кръстосал много страни и пътища, Константин се беше завърнал за кратко, движен от голямото си желание да даде памет на своите славянски братя... Имаше усещането, че най-после надеждите му ще се сбъднат, ще намери мечтаната нива за голямото си дело... Моравско го викаше... Константин много добре разбираше, че Моравско не е България, но все пак бе славянска страна, с близък език... Людете желаеха неговото слово и той се съгласи да им се притече на помощ срещу франкските духовници. И пак имаше тържествен синклит в царствения град, и пак големи думи и мъдри напътствия, преди да тръгнат, и пак недоверчиви погледи от страна на Вардас, и пак потайни заръки... И ако тръгваше към земите на великоморавците, отиваше с чувството, че е успял да узакони своя дългогодишен труд - писмеността, новата азбука. Когато василевсът му възложи водачеството на мисията, Константин рече:
– Макар че съм уморен и болен телом, аз с радост ще отида там, стига само да имат писменост на своя език...
И тогава, без много да се замисли, Михаил удари с длан по облегалката на златния си трон:
– И дядо ми, и баща ми, и мнозина други са търсили такова нещо, но не са намерили; как мога аз да го намеря?
Този въпрос-отговор ни най-малко не смути Константин. Той пристъпи крачка напред и като се поклони леко, някак престорено уморено рече:
– Кой може тогава да пише думите си на вода и да си спечели име на еретик?...

Тази учтива дързост, отправена като въпрос към василевса, трябваше да доведе отговор. И той не закъсня:
– Ако ти поискаш, това може да ти го даде Бог, който дава на всички ония, които се молят без съмнение, и отваря на ония, които чукат – натърти Михаил, като се обърна и изгледа вуйчо си Вардас.
Кесарят кимна в знак на съгласие. Единствен Фотий възропта: той се поклони и вдигна длан, сякаш искаше да спре василевса от прибързани решения, но като срещна погледа му, прехапа думите си наполовина:
– На три езика само...

Но Михаил махна с ръка, а Вардас побърза да разпусне Великия синклит... Излязоха си мълчаливи, замислени, а когато стигнаха патриаршията, Фотий го покани да влезе и гузно започна да се оправдава, задето се беше опитал да му попречи. Всъщност той се беше опитал да спаси една стара догма, осветена от Църквата: божието слово да се проповядва само на три езика: латински, гръцки и еврейски... Константин разбираше, че не го прави заради догмата, колкото от желанието и убеждението гръцкият език да стане език и на славяните. Фотий не беше толкова набожен, за какъвто се мъчеше да мине. Той бе ясен на Константин. В борбата с папата новият константинополски патриарх искаше да излезе пълен победител. Едно такова решение правеше завоеванията му половинчати. И тогава, и сега Константин не се заблуждаваше, че тази борба ще бъде лека. Папата нямаше лесно да отстъпи земите от своя диоцез на Константинополската църква. И ако той, Константин, се опита да проповядва божието слово на гръцки език и с гръцката азбука, папските люде без колебание ще го премахнат заедно с брат му и учениците им. Добре че навремето бе създал двете азбуки. Тази, която приличаше на гръцката, трябваше да бъде изоставена засега. Другата, на която бяха преведени повечето от светите книги, щеше да му свърши добра работа. Тя е твърде далече и от римската, и от гръцката. И никой не би могъл да го обвини, че отива да проповядва божието учение за сметка на Константинополската църква.

Константин се понадигна и лежешком дръпна завесата на прозореца. В стаята хлуйна бистра, пролетна светлина. Лъх на море и влажна земя промениха насоката на мислите му. Стройната туя до прозореца се залюля лекичко, сякаш искаше да го види, да го поздрави с пристигането му. Когато напусна бащиния си дом, за да постъпи в Магнаура, тази туя бе малко дръвче. Спомня си, на тръгване майка му откъсна едно дъхаво клонче и го закичи. Това клонче дълго се разхожда между страниците на книгите му, додето не се орони. А сега дървото беше се извисило, възмъжало като него, вдигнало гордо връх в синьото небе на ранната пролет. Константин понечи да се изправи, но бавни стъпки го накараха да остане в леглото, а погледът му да улови вратата. Тя се отвори. И в рамката застана майка му. Старата все така стъпваше изправена, но годините си бяха казали думата. Челото ѝ беше набраздено от грижите, кожата на лицето се бе поотпуснала и изрязала две дълбоки гънки около устата и само в очите ѝ се долавяше нещо свежо и синьо, като от младите ѝ години. Тя пристъпи към него, позаслепена от светлината на прозореца, придърпа столчето, нашарено със седеф, и поседна до леглото. Бавно напипа ръката му и Константин усети студените ѝ пръсти. Нямаше я оная млада и топла сила, която излъчваше тази ръка. И все пак докосването ѝ беше нежно и успокояващо.

– Отпочина ли си? - рече майката.
– Иска ли питане - усмихна се Константин.
– А хубаво ли спа?...
– Хубаво... И те сънувах... Изпращаше ме за Константинопол... И ми откъсна клонче от туята на изпроводяк...
– Тогава поне знаех къде отиваш, а сега не знам... Далечна земя е Моравско...
– Не е далечна...
– За тебе - не, но за мен е далечна... Особено за годините ми... Пази се...
– От кого?...
– От лоши люде, от лоши очи и нощни веди...
– Има кой да ме пази...
– Човек сам се пази, а после Бог..."
Из книгата

Издателска къща Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com