"Йона
08:05 Хамптън - Уотърлу
До момента, в който един мъж не започна да умира точно пред очите ѝ във влака, денят на Йона беше като всеки друг.
Винаги излизаше от дома си в седем и половина. Ходенето до гарата, качена на който и да е чифт обувки с токчета, ѝ отнемаше средно двадесет минути, а това означаваше, че обикновено пристигаше петнадесет минути преди да тръгне влакът ѝ за Уотърлу в 08:05. Ако носеше Лубутен - две минути по-късно.
Беше от решаващо значение да пристигне навреме, ако искаше да седне на обичайното си място в обичайния си вагон, което тя неизбежно постигаше. Макар че новостите са нещо прекрасно, когато става въпрос за мода, кино или дори сладкиши, те не бяха нещо желано в ежедневното ѝ пътуване до работа.
Преди известно време редакторът на Йона ѝ беше предложил да започне да работи от дома. Беше ѝ казал, че сега това е големият писък на корпоративната мода, и че работата ѝ може да се върши също толкова добре и от разстояние. Беше се опитал да я избута през вратата на офиса със сладки приказки и обрисуване на видения за един час повече в леглото, за повече гъвкавост. И когато това не проработи, се опита да я изкара навън, като ѝ предложи да прави нещо отвратително, наречено хотдескинг, което, както тя научи по-късно, било корпоративен термин за поделяне на бюро. Горещо или не.
Още от малко дете Йона мразеше да поделя. Онзи дребен инцидент с куклата Барби все още беше запечатан в паметта ѝ, а несъмнено беше оставил трайна следа и в спомените на съучениците ѝ. Не, границите бяха нещо задължително. Трябваше да ги има. За щастие колегите на Йона бързо разбраха кое е предпочитаното от нея бюро и то бързо се трансформира от горещо в студено.
Йона обичаше да ходи в офиса. Харесваше ѝ да се движи сред младите хора там, които я учеха на най-новия жаргон (или линго, както се казваше сега), пускаха ѝ любимите си нови песни и ѝ казваха какво да гледа по Нетфликс. Беше от голямо значение, особено в нейната професия, да държи поне единия си пръст потопен в духа на времето. Бий, господ здраве да ѝ дава, не беше много полезна в това отношение, горката.
Въпреки всичко, Йона не очакваше днешния ден с особено нетърпение. Редакторът ѝ ѝ беше насрочил 360-градусово оценяване, което звучеше като нещо твърде интимно. Нов термин за оценка на работата. На нейната възраст (петдесет и седем години) човек не обича да бъде оценяван твърде отблизо и със сигурност не от всеки ъгъл, какво остава за триста и шестдесет такива. Добре е някои неща да се оставят на въображението. Или изобщо да не се мисли за тях, ако трябва да сме честни.
А и какво знаеше той? Подобно на полицаите и лекарите, нейните редактори сякаш ставаха все по-млади с всяка изминала година. Не е за вярване, но този беше заченат след появата на WWW, след зачеването на Интернет. Не познаваше онзи свят, в който телефоните бяха закрепени към стената на кабел, и трябваше да търсиш информация в Енциклопедия Британика.
Йона си спомни с известен копнеж за годишното оценяване на изпълнението на задълженията ѝ, когато бе започнала работа в списанието, преди почти тридесет години. Разбира се, тогава не го наричаха оценяване. Наричаха го обяд и се провеждаше в Савой Грил. Единственият недостатък беше, че постоянно, но учтиво, трябваше да бута от бедрото си дебелата, потна ръка на редактора, но Йона беше придобила умения в тази насока и тази част от оценяването почти си заслужаваше само заради изумителната meunière*, чиято кост биваше умело отделена благодарение на ловкостта на пръстите на сервитьор с френски акцент, и която тя поливаше с охладена бутилка Шабли.
Йона се опита да си спомни последния път, когато някой, който не беше Бий, се беше опитал да я опипа под масата, но не успя. При всички положения не от началото на деветдесетте години.
Йона се погледна в огледалото в коридора. Днес беше избрала любимия си червен костюм - този, който крещеше "Тук съм стриктно
по работа и дори не смей да си помисляш нещо друго, господине!"
– Лулу! - извика тя, само за да открие, че френският булдог вече чака до краката ѝ, готов да тръгва - още едно създание на навика. Тя се наведе, за да закачи каишката към крещящо розовия нашийник на Лулу, обсипан с лъщящи камъчета, подредени така, че да изписват името ѝ. Бий не одобряваше аксесоарите на Лулу. "Скъпа, тя е куче, а не дете" - беше казвала многократно.
Йона беше напълно наясно, че е куче. Децата в днешно време, според нея, бяха по-скоро егоистични, мързеливи и си мислеха, че всеки им е длъжен. По нищо не приличаха на Лулу. Йона отвори входната врата и извика нагоре към стълбите, както правеше винаги:
– Чао, Бий! Тръгвам за офиса. Ще ми липсваш!
Предимството да се качиш на влака в Хемптън Корт се състоеше в това, че беше последната спирка на линията. Или началната, в зависимост от това в коя посока пътуваш. В това има житейски урок, помисли си Йона. Според нейния опит повечето крайни точки се оказваха прикрито начало. Трябваше да си отбележи това прозрение за рубриката.
Тук влаковете винаги бяха сравнително празни, стига да пристигнеш достатъчно рано. Това означаваше, че Йона обикновено можеше да седне на любимото си място (седми ред, седалката вдясно, с лице напред и на маса) в любимия си вагон: номер 3. Йона винаги бе предпочитала нечетните цифри пред четните. Не обичаше нещата да са прекалено заоблени или удобни.
Тя седна, сложи Лулу на седалката до себе си и започна да подрежда нещата си върху масата. Термосът ѝ, пълен със зелен чай с антиоксиданти, които следва да забавят стареенето; чаша от костен порцелан с чинийката, защото пиенето на чай от пластмаса не беше допустимо при никакви обстоятелства; последната ѝ поща и iPad-а ѝ. До Уотърлу имаше само десет спирки, а тридесет и шестте минути пътуване бяха идеалната възможност да се подготви за предстоящия ден.
Докато влакът ставаше все по-натоварен с всяка спирка, Йона работеше щастливо в своето малко балонче, скрита в прекрасното удобство на анонимността, сякаш беше част от фона на влака. Просто една жена сред хилядите пътници, които толкова много си приличаха, и никой от които не ѝ обръщаше никакво внимание.
Разбира се, никой не разговаряше с нея, нито пък с някого другиго. Всички знаеха Второто правило за пътуване в градския транспорт: можеш да кимнеш на някого, ако си го виждал значителен брой пъти, дори, при екстремни ситуации, да размениш крива усмивка или да завъртиш очи при някое от съобщенията по високоговорителя, но никога, никога не говориш. Освен ако не си луд. Което тя не беше, противно на всичко, което говореха за нея.
Нетипичен за влака шум накара Йона да вдигне очи. Тя разпозна мъжа, който седеше пред нея. Обикновено не пътуваше в този влак, но често го виждаше на връщане, във влака, който тръгваше от Уотърлу в 18:17. Беше го забелязала заради изисканата шивашка изработка на дрехите му, на която обикновено би се възхищавала, но естетическото удоволствие беше съсипано от онова излъчване на превъзходство, което идва с няколко основни характеристики: бял; мъж; хетеросексуален; неприлично платежоспособен. За това превъзходство свидетелстваше склонността му да се разкрачва по мъжки и да говори дразнещо високо по мобилния си телефон за борсата и позициите.
Веднъж Йона го беше чула да нарича жена си китайската капка. Винаги слизаше на спирка Сърбитън, което ѝ се струваше доста неподходящо място. Йона бе дала прякори на всички пътници, които разпознаваше, и той беше "Елегантният-но-разкрачен-сексист".
Точно сега мъжът не изглеждаше чак толкова самодоволен. Ако не друго, сега ѝ се стори, че е изпаднал в паника. Беше се навел напред, стискаше се за гърлото и издаваше ужасни звуци - нещо средно между кашлица и повръщане.
Момичето, което седеше до него, симпатично и младо, със сплетена червена коса и кожа като роса, която без съмнение сега приемаше за даденост, но за която един ден щеше да си спомня с умиление, каза много притеснено:
– Добре ли сте?
А той видимо не беше добре. Погледна нагоре, опита се да им каже нещо, но думите му сякаш засядаха в гърлото му. Мъжът посочи към изядената наполовина плодова салата на масата пред него.
– Мисля, че се е задавил с ягода. Или може би с грозде - каза момичето.
Очевидно беше спешен случай. Едва ли имаше някакво значение за кой плод точно ставаше дума. Момичето остави книгата, която четеше, и го потупа по гърба между лопатките. Беше нежно потупване, след каквото често се чуват думите "добро куче". Съвсем не беше онова, което ситуацията изискваше.
– Чакай, трябва да е по-силно - каза Йона, наведе се напред през масата и го удари силно със свит юмрук, което ѝ достави доста по-голямо удоволствие, отколкото би било редно, предвид обстоятелствата.
За миг настъпи тишина и тя си помисли, че му е по-добре, но после отново започна да се задушава. Лицето му беше станало лилаво, на петна, а устните му бяха започнали да губят цвета си. Нима щеше да умре точно тук, във влака в 08:05? И то преди да стигнат до Уотърлу?"
Из книгата
Книги 
