Очите на Мона

Роман явление събрал цялата красота на света.

Петдесет и две седмици: това е времето, което остава на Мона, за да открие цялата красота на света. Това е времето, което си е дал дядо ѝ, за да я запознае с произведенията на изкуството, преди момичето да загуби зрението си може би завинаги. Заедно ще обикалят Лувъра, музеите Орсе и Бобур. Заедно ще се възхищават и вълнуват, завладени от някоя картина или скулптура. През погледите на Ботичели, Вермеер, Гоя, Курбе, Клодел, Кало или Баския Мона ще открие силата на изкуството и ще запази в паметта си неговата красота.

Роман за посвещаването в изкуството и живота, Очите на Мона има невероятна съдба: преведен в над двайсет страни още преди излизането си във Франция, той се превръща в международно явление.

Френският писател Тома Шлесер (р. 1977 г.) е завършил история на изкуствата и цивилизациите, работил е като журналист и преподавател и е автор на 2 романа, 5 есета за изкуството и 4 научно-популярни произведения на същата тема. Първият му роман, Порочната дева, получава Награда за първи роман, а вторият, Очите на Мона, му носи наградата Стоте книги на 2024.

"Всичко притъмнява. Като траурна дреха. А после – тук-там проблясъци, подобно на предизвикани от слънцето петна, когато очите напразно се взират в него през стиснатите клепачи, така както свиваме пръсти, за да устоим на болката или на силното чувство. Разбира се, тя въобще не бе описала нещата така. В устата на едно десетгодишно, невинно и разтревожено дете отчаянието се изразява суховато, без украшения и поетичност.
– Мамо, всичко е черно!
Мона бе казала това със сподавен глас. Оплакване? Да, но не само. Въпреки желанието си бе добавила и нотка срам, която майка ѝ, всеки път, щом го доловеше, приемаше на сериозно. Защото ако имаше нещо, което Мона никога не успяваше да възпре, то това бе срамът. Щом той се прокраднеше в някоя дума, жест или интонация, жребият бе хвърлен: появяваше се неприятна истина.
– Мамо, всичко е черно!
Мона беше ослепяла.

Като че ли нямаше никаква причина за това. Не бе станало нищо особено; прилежно се подготвяше по математика, с химикалка в дясната ръка, притиснала тетрадка с лявата си длан, на ъгъла на масата, където майка ѝ шпиковаше с чесън тлъсто парче месо. И тъкмо внимателно сваляше от врата си висулката, която ѝ пречеше, защото се поклащаше над страницата с упражненията, поради лошия ѝ навик да се изгърбва, докато пише, когато усети тежък мрак да се спуска над очите ѝ, все едно бяха наказани, че са толкова сини, толкова големи, толкова чисти. Мракът не идваше отвън както обикновено, когато пада нощта или светлините в някоя театрална зала постепенно изгасват; сянката, обхванала взора ѝ, идваше от собственото ѝ тяло, отвътре. В самата нея се бе вмъкнала плътна завеса, която я бе откъснала от начертаните в тетрадката ѝ многоъгълници, от кафявата дървена маса, от поставеното встрани месо, от майка ѝ в бялата престилка, от кухнята с плочките, от седналия ѝ в съседната стая баща, от апартамента в Монтрьой, от надвисналото над улиците сиво есенно небе, от целия свят. Детето, като по някаква черна магия, пропадаше в мрака.

Разтрепераната майка на Мона телефонира на домашния лекар. Объркано описа забулените зеници на дъщеря си и уточни, защото лекарят я попита, че явно няма никакви смущения в говора, нито парализа.
– Прилича на ВИА – промълви той, без да обяснява за какво става дума.
Нареди веднага да се даде голяма доза аспирин и най-вече Мона спешно да се транспортира в болницата „Отел Дийо“, където ще се обади на колега за незабавното ѝ приемане. Не случайно се бе сетил за него: той бе чудесен педиатър, освен това известен като много добър офталмолог, а и талантлив хипнотерапевт. Обикновено, заключи, слепотата не би трябвало да продължи повече от десет минути. И затвори. Вече бе минал четвърт час от първия тревожен вик.
В колата момиченцето плачеше и се удряше по слепоочията. Майка ѝ я държеше за лактите, но дълбоко в себе си също ѝ се искаше да удари закръглената крехка главица, както удряме развалена машина с глупавата надежда, че ще се оправи. Зад волана на раздрънкания стар фолксваген бащата се мъчеше да проумее от какво страдаше малката. Ядосваше се, убеден, че в кухнята се бе случило нещо, което криеха от него. Изброяваше всички възможни причини от струя пара до лошо падане. Но

Мона сто пъти заяви:
– Стана от само себе си!
А бащата продължаваше да не вярва.
– Човек не ослепява ей така!
Но ето че напротив, човек може да ослепее и „ей така“. А днес човекът бе Мона, с нейните десет години и сълзите от страх, които се стичаха като из ведро – сълзите, които тя вероятно очакваше да отмият саждите от зениците ѝ – през тази октомврийска вечер, докато нощта се спускаше. Едва стигнаха пред болницата, до „Нотр Дам“ на остров Сите, когато тя рязко спря да хлипа и замръзна.
– Мамо, татко, връща се!
Неподвижна на улицата под студения вятър, Мона поклащаше врат напред-назад, за да улесни завръщането на възприятията си. Завесата пред очите ѝ се вдигаше подобно на разтварящи се щори. Отново се появиха линиите, после ръбовете на лицата, очертанията на близките обекти, грапавините на стените и всички нюанси на цветовете – от най-ярките до най-тъмните. Детето пак виждаше дребния силует на майка си, дългата ѝ лебедова шия и тънките ѝ ръце, както ѝ по-едрата фигура на баща си. Накрая забеляза в далечината полета на сив гълъб, което я изпълни с радост. Слепотата бе сграбчила Мона, после я бе пуснала. Бе я пронизала като куршум, който пробива плътта и излиза от другата страна на тялото, причинявайки болка, естествено, но все пак оставяйки възможност на организма да се възстанови. „Истинско чудо“ – помисли баща ѝ, който старателно отброи колко бе траяла кризата: шейсет и три минути.

В офталмологичното отделение на „Отел Дийо“ и дума не можеше да става да пуснат малката, преди да извършат поредица прегледи, да определят диагноза и лечение. Несъмнено страховете бяха намалели, но не напълно изчезнали. Санитар ги насочи към стая на първия етаж. Това бе кабинетът на предупредения от семейния лекар педиатър. Д-р Ван Орст бе метис, засегнат от преждевременно оплешивяване. Голямата му, блестяща от белота престилка контрастираше с болнаво зелените стени. Широката му усмивка, издълбаваща в лицето му тънки радостни бръчици, му придаваше симпатичен вид; но в себе си криеше не една драма. Пристъпи напред.
– На колко си години? – попита с дрезгав от тютюна глас.

Мона беше на десет години. Единствено дете на двама родители, които се обичаха. Камий, майката, наближаваше четиресетте. Беше дребничка, косата ѝ бе къса и щръкнала, в гласа ѝ бе останал далечен отзвук от акцента на предградията. Чарът ѝ се дължеше на „леката шантавост“, както казваше мъжът ѝ, но подплатена с опасна решителност. Работеше в бюро по труда като добър, отдаден и усърден служител. Поне предиобед. Следобед бе друго. Раздаваше се в доброволческа дейност. Всички каузи бяха достойни – от самотни старци до бити животни. Пол пък бе навършил петдесет и седем години. Камий бе негова втора съпруга.

Първата бе избягала с най-добрия му приятел. Носеше вратовръзка, за да не се забелязват ризите му с протъркани яки, и се занимаваше с дребна търговия на стари вещи, запален най-вече по американската култура от петдесетте: джубокс, флипери, плакати… И понеже всичко бе започнало в детството му с колекция от ключодържатели във формата на сърце, той притежаваше внушителна сбирка, която не желаеше да продаде, пък и едва ли би заинтересувала някого. С развитието на интернет за малко не се наложи да затвори забутаното в Монтрьой магазинче. Тогава на свой ред и той заяви експертността си в уебсайт, който постоянно обновяваше и превеждаше на английски.

Въпреки почти пълната му липса на усет към сделките, можеше да разчита на клиентела от колекционери, които често го спасяваха от разорение. Миналото лято бе реставрирал оригинален флипер Готлиб „Wishing Well“ от 1955-а и бе спечелил приятната сума от десет хиляди евро. Спасителна сделка след месеци недоимък… И после отново нищо. Казваха му, че е заради кризата. Всеки ден Пол изпиваше в магазинчето бутилка червено вино, после я поставяше като трофей на една от стойките във формата на таралеж, онези, които прочуха Марсел Дюшан. Надигаше чашата сам и мислено пиеше за Мона. За нейното здраве."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg