"Казвам се Кадзуки Сано и съм посредник на необяснимото. Доколкото знам, съм единственият приемащ и разрешаващ случаи от пространството, което наричам полусвят. С други думи – граничната линия между реалния свят и този на сънищата, на илюзиите. Между праволинейната вселена на съзнателното и усойните реки на подсъзнанието, наводнили съществуването ни. Не казвам това с цел да се хваля. Може някъде да има някой като мен. А и ако трябва съм честен, на моменти със сигурност ми се е искало да не изпълнявах отредената ми функция. Да си бях останал обикновен. Ще бъда кратък. „Хагибис“, известен още като „Тайфун № 19“, връхлетя Япония в средата на октомври 2019 година. Най-чудовищният тайфун, бушувал през острова ни от четири десетилетия насам. Сякаш за да балансира предизвиканите щети и жертви, стихията оцвети небето в най-поразителното лилаво, което някога бях виждал. Дори световните новинарски агенции обърнаха внимание на сюрреалистичната гледка, предизвестила разрухата. Запасих се с вода и храна и се настаних у дома, за да наблюдавам възхитителния виолетов купол отвъд прозореца. Небето беше потъмняло. Нощта настъпи с ветрове, изтъкани от свистяща свирепост. Пищният цвят завладя мислите ми. Когато заспах, сънищата ми бяха обагрени в палитрата му.
Щом се погледнах в огледалото на сутринта, видях нещо, което сякаш бележеше началото на новия ми живот – сериозен участък от предната част на косата ми бе придобил същия лилав цвят. Бях се променил безвъзвратно. Кичурът остана така – всякакъв опит да го боядисам в естественото черно на косата ми се провали. С времето разбрах как, завещан ми от тайфуна, понякога той беше основополагащ за новопридобитата ми мисия. Знам, че описаното от мен звучи налудничаво. Но точно в подобни дефиниции се корени подмолността на ежедневието ни, на границите между възможното и невъзможното, които са по-размити от очакваното. Именно затова някои хора прибягват до услугите ми. Оттук тръгва и тази хроника на определени случаи, възникнали по време на посредничеството ми. Започвам я в навечерието на нещо, което пробягва по японското небе и е още по-страховито от „Хагибис“. Един непознат хоризонт, който освен мен кара дори полусвета
да затаи дъх.
Пронизителният писък на железопътния прелез и групичката превъзбудени ученици огласяха северния изход на гара „Кийошикоджин“. Мушнах се между тях и си купих телешки крокет от любимата ми месарница. Отхапах нетърпеливо от парещото месо и се запътих нагоре по свечерените улици. огато се преселих в тази част на Такарадзука, се притеснявах, че ще ми бъде скучно. Нали замених Централна Осака – хаотична и нестихваща дори в малките часове на нощта, с мудния ритъм на живота тук. Година и половина по-късно от моите първоначални съмнения нямаше и следа. Промяната беше продиктувана от тайфуна отпреди два месеца. От периферията на цивилизацията можех по-умело да се съсредоточа върху призванието си. Същевременно отдалеченото спокойствие на „Кийошикоджин“ не създаваше транспортни главоболия на посетителите ми. Половин час с влак от центъра на Осака до гарата и после десетина минути пеша. Нищо работа. И така – старата къща, чиято порта отварях сега, се оказа много далновидна покупка.
Клиентът ми щеше да пристигне скоро, така че се заех с приготовленията. След това открехнах прозорците и поканих мекия декемврийски въздух да влезе. Ритуалите имат огромно значение за човешкото съзнание, колкото и глупави да изглеждат. Какво съдържат невинаги играе толкова важна роля, колкото самото им присъствие. Правилата ми бяха простички. Първо, всеки клиент трябваше да реши какво ще пие. Предлагах асортимент от три вида безалкохолни и три вида алкохолни напитки. Второ, всеки избираше как да напише историята си – на хартия или на компютър. Повечето предпочитаха второто. За мое учудване се срещаха и хора, които предпочитаха да пишат на ръка. И последно – оставях клиентите сами в южната стая за точно определен период от време. Формулирани по този начин, измеренията на ритуала изграждаха предпоставка за уединение и самовглъбяване. Наличието на времево ограничение пък стимулираше пишещите да не залитат в безпредметни излияния.
В привидно обикновената церемония съществуваше и неуловим за посетителите ми фактор. Скрит в едно от шкафчетата, на дъното на нефритена вазичка се намираше изработен от мен талисман. Нуждаещите се от услугите ми бяха докоснати от полусвета. Те бяха забелязали аномалии във всекидневието си, които не можеха да разтълкуват. Не разбираха напълно и начина, по който мистичното пространство се беше отпечатало върху тях. Амулетът беше ядрото на ритуала ми – той ги потикваше да включват в историите си нишки, които иначе биха пропуснали. Все пак пътят към разрешаването на даден случай започваше с неговото възможно най-подробно и прецизно описание. Звънецът разтърси покоя в приемната. Проверих камерата на домофона. Мъжът в черни панталони и черно сако с бяла риза трябваше да е Кадзума Сакураи. Отключих дистанционно портата и се облегнах на входната врата с очакване. Клиентът ми вървеше сковано по каменната пътека към мен."
Из книгата