Градът на победата

Незначително сражение между две забравени княжества през XIV в. в Южна Индия среща богиня и дете. Невръстната Пампа Кампана става проводник на божествената воля и създава невиждано чудо - великолепния Биснага, град на победата. Покълнал от вълшебни семена, градът е устроен като център на равноправието на жените в един патриархален свят. Минават години, сменят се владетели, редуват се победи и поражения, а Биснага се изплъзва от благородната власт на Пампа Кампана и поема по опасен и гибелен път...

Литературното завръщане на Салман Рушди към родната Индия. Издържан в стилистиката на древноиндийски епос, романът Градът на победата е мащабно повествование за трансцендентна любов, увлекателни приключения през границите на времето и отколешни етични дилеми.

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

"В последния ден от своя живот, когато била на двеста четиресет и седем години, сляпата поетеса, чудотворка и пророчица Пампа Кампана завършила своя огромен епос за Биснага, пъхнала го в глинено гърне, запечатано с восък, и го заровила насред порутения Царски палат като послание към бъдещето. Четири и половина века по-късно ние намерихме това гърне и прочетохме за първи път безсмъртния шедьовър, озаглавен Джаяпараджая, Победа и поражение, написан на санскрит и дълъг колкото Рамаяна - двайсет и четири хиляди стиха. Така узнахме тайните на империята, които Пампа Кампана беше скрила за повече от сто и шейсет хиляди дни от аналите на историята. Ние познавахме само руините на империята, ала в руини беше и споменът за нейната история, пострадал от изминалото време, несъвършенствата на паметта и лъжите на следващите поколения. Когато прочетохме книгата на Пампа Кампана, миналото се възстанови, империята Биснага се прероди в истинския си облик - с нейните жени воини и планини от злато, с нейното великодушие и дребнавост, с нейните слаби и силни страни. За пръв път узнахме цялата история на царството, която започваше и свършваше с една клада и с една отсечена глава. Тук е представена историята на тази империя, но с по-прост език и от един съвременен автор, нито учен, нито поет, а най-обикновен сладкодумник, който предлага своя разказ за развлечение и може би за наставление на днешните читатели: стари и млади, образовани и неособено грамотни, устремени към мъдростта и търсещи забавление в глупостта, южняци и северняци, поклонници на различни богове и безбожници, великодушни и тесногръди, мъже и жени, обитатели на милостивото отвъдно и на средния свят, аристократични издънки и плебеи, почтени хора и мошеници, шарлатани, чужденци, смирени мъдреци и себични глупаци.

Историята на Биснага започва през четиринайсети век, в южната част на държава, която сега се нарича Индия, Бхарат, Хиндустан. Старият цар, с чиято трепереща глава започнало всичко, не бил точно монарх, а по-скоро жалко подобие на владетел, каквито неизменно се появяват между упадъка на едно велико царство и възхода на друго. Казвал се Кампила от малкото царство Кампили - рая Кампила, където рая е местното произношение на думата раджа, владетел. Този второкласен рая останал на третокласния си престол само колкото да построи четвъртокласна крепост на брега на река Пампа, да разположи в нея петокласен храм и да изсече няколко помпозни надписа в един скалист склон, но сетне откъм север настъпили войски, за да се разправят с него. Последвалата битка била едностранна и толкова незначителна, че никой не си направил труда да ѝ даде име. След като северната войска разгромила армията на рая Кампила и повечето му воини загинали, злощастният владетел бил заловен, а лишената му от корона глава - отрязана. Напълнили я със слама и я изпратили на север за радост на делхийския султан. Нямало нищо особено нито в безименната битка, нито в отсечената глава. По онова време сраженията били нещо съвсем обикновено, затова малцина си правели труда да им дават имена, а отрязаните глави кръстосвали нашата славна страна нашир и надлъж за радост на един или друг владетел. Султанът в северната столица имал солидна сбирка от такива.

Колкото и да е странно, след незначителната битка настъпили събития от онези, които променят хода на историята. Епосът разказва, че жените от малкото царство, повечето от които овдовели след безименната битка, напуснали четвърторазредната крепост, след като за последен път поднесли жертвени дарове в петоразредния храм, пресекли реката с малки лодки, преодолявайки по удивителен начин бурните води, продължили на запад по южния бряг, запалили огромен огън и извършили масово самоубийство в неговите пламъци. Сериозно, без вайкане, те се сбогували помежду си и непоколебимо пристъпили сред огнените езици. Не се чули писъци, когато пламъците обхванали плътта им и във въздуха се разнесла вонята на смърт. Изгорели безмълвно сред пращенето на огъня. Пампа Кампана видяла всичко това с очите си. Сякаш вселената ѝ изпращала послание: отвори очи, дишай и се учи. Била деветгодишна и наблюдавала всичко просълзена, вкопчена с всичка сила в ръката на майка си, която не проляла нито една сълза, докато всички жени, които познавала, пристъпвали в огъня, сядали, лягали или оставали прави в бушуващата стихия и от ушите и устите им плъзвали огнени езици: старицата, преживяла какво ли не, и младата жена, чийто живот тъкмо започвал, и момичето, намразило своя баща - загинал воин, и съпругата, която се срамувала от съпруга си, защото не отдал живота си на бойното поле, и жената с красивия глас, и другата със страховития кикот, и онази, дето била слаба като клечка, и другата, дебела като диня. Те пристъпили сред пламъците и от мириса на тяхната смърт на Пампа започнало да ѝ се повдига, а сетне, за неин ужас, собствената ѝ майка, Радха Кампана, нежно освободила ръката си и бавно, но непоколебимо пристъпила в смъртоносната клада, без дори да се сбогува с дъщеря си.

До края на живота си Пампа Кампана, която носела името на реката, на чиито брегове се случило всичко това, усещала в ноздрите си мириса на горящата майчина плът. Огъня наклали с благоуханно сандалово дърво, поръсено обилно с карамфили, чесън, семена от ким и пръчици канела, сякаш готвели женската плът като пикантно ястие, което да поднесат на вкусно угощение пред победоносните пълководци на султана, ала ароматите - куркумата, едрите и дребни шушулки кардамон - всъщност не прикривали канибалската острота на това невъобразимо блюдо - жени, които горели живи, - а я правели още по-непоносима. До края на дните си Пампа Кампана не вкусила месо и не можела да стои в кухня, където го готвят. Всички месни гозби събуждали спомени за майка ѝ, а когато зърнела някой да яде плътта на мъртви животни, тя отвръщала очи. Бащата на Пампа починал млад, много преди безименното сражение, тъй че майка ѝ не била от наскоро овдовелите жени. Арджуна Кампана умрял толкова отдавна, че Пампа изобщо не помнела лицето му. За него знаела само онова, което ѝ била разказала Радха Кампана - че той бил благ човек, любим грънчар на жителите на град Кампили, който насърчил и съпругата си да се научи да изработва грънци, затова след неговата смърт тя се захванала с неговия занаят и го заместила достойно. Радха, на свой ред, направлявала ръчичките на малката Пампа върху грънчарското колело и момиченцето вече умеело да изработва гърнета и купи, а научило и важен урок - че няма такова нещо като мъжка работа. Пампа Кампана вярвала, че така ще прекара живота си - като изработва красиви съдове на грънчарското колело редом до майка си. Ала с тази мечта вече било свършено. Майка ѝ пуснала ръката на дъщеря си и я оставила да посреща съдбата си сама.

Пампа дълго опитвала да си внуши, че общителната ѝ майка просто се е присъединила към останалите, защото за нея приятелството с другите жени открай време имало първостепенна важност. Втълпявала си, че стената от виещи се огнени езици е завеса, зад която жените се събират да си бъбрят, и много скоро щели да излязат от пламъците невредими - е, може би леко опърлени и с мирис на кухня, който скоро щял да изветрее. А после Пампа и майка ѝ щели да се приберат у дома."
Из книгата

Салман Рушди (р. 1947 година в Бомбай) е британски писател от индийски произход. Стилът му, смесващ митология и фантазия с реалния живот, често се определя като магически реализъм, примесен с исторически измислици, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при преплитането на двата тъй различни свята - света на Изтока и света на Запада - минава като основна нишка през произведенията му. Той си спечелва признание още с публикуването на втория си роман Среднощни деца (1981), за който е удостоен с наградата Ман Букър през същата година. През 1988 година неговият четвърти роман Сатанински строфи предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда.

Във Великобритания той получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата (2007), във Франция също е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература. Сред основните му произведения, освен споменатите вече, са Срам (1983), Последната въздишка на мавъра (1995), Земята под нейните нозе (1999), Ярост (2001), Шалимар клоунът (2005), Чародейката от Флоренция (2008).

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg