Супергерои

Любовна история за цял живот.

Супергерои е историята на Анна и Марко, които се влюбват един в друг и се борят за любовта си, преминавайки през премеждия и раздели, през щастливи и безрадостни моменти. Анна е художник, автор на комикси, свободен дух и враг на условностите. Марко е професор по физика, убеден, че всичко си има своето научно обяснение и склонен да облича във формули дори човешките чувства. Супергерои е поредицата комикси, създадени от Анна и пожънали успех сред любителите на жанра. И роман, който ни кара да си зададем един прост, но дълбок въпрос: необходимо ли е да притежаваш суперсили, за да създадеш семейство, което да устои на времето?

С тази литературна дисекция на двойката Паоло Дженовезе ни разказва една красива любовна история с елементи на трагикомизъм, пресъздадена кинематографично от талантливите Жазмин Тринка и Алесандро Борги.

Паоло Дженовезе (р. 1966) е италиански писател, сценарист и режисьор. Режисирал е над 10 филма по свои сценарии, сред които Мястото, За всичко е виновен Фройд, Съвършено непознати, пожънали огромен успех, като последният има над 15 римейка. Автор е и на няколко романа, сред които Първият ден от моя живот и Супергерои, също филмирани под негова режисура.

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза от издателство Колибри.

"Зимата на 2010 г.

Два слънчеви снопа пронизват големите железни прозорци и падайки върху паркет с перлен цвят, оформят два конуса като в театър, два конуса, населени с милиони завихрени частици. Прах.
Като дете Марко го наблюдаваше часове наред. Размахваше ръка сред светлината, която се процеждаше през притворените жалузи, сред това, което смяташе за частици от астероид, и мисълта му пътуваше към други планети - родини на странни същества, които несъмнено използват тази светлина, за да достигнат Земята.
Беше на девет и на височина едва превишаваше метър. Косата му - на канадска ливада, движенията му - тромави, любопитен вид и кръгли очила. Мечтаеше си да стане астронавт или учен.

Днес, на трийсет и три, продължава да наблюдава прахта, макар и да знае, че е само прах, и все още вярва в извънземните. Косите му са средно дълги, сресани на път, едносантиметровата му брада е добре поддържана. Излъчването му е весело, като на човек, който винаги има изненадващ отговор, вече не носи очила, а контактни лещи, а маниерите му граничат с аристократизма. Не стана нито астронавт, нито учен. Но все пак почти уцели десетката - преподава физика в Политехническия университет в Милано.

Паркетът е стоварен в новия му дом, в който току-що се е преместил. На всеки кашон е нарисувана мъжка или женска фигурка и като в комикс от устите им излизат балончета с надпис с черен флумастер, подсказващ съдържанието им.
Прахта изчезва, един облак е закрил последните слънчеви лъчи. Зима е и от радиото долита глас, който напомня:
– Слънцето залязва, температурата няма никакво намерение да падне под двайсет градуса, а според Джеймс Блънт шансът в този съвършен ден да завали, е нулев. Изглежда, това ще бъде най-топлата зима за последните двайсет и пет години. Следва Stay the Night, предаването, което взривява музикалните класации на 2010-а.

Съвършен ден! В такива дни навремето кръшкаше от лицея и хващаше влака за езерото. Колко време мина? Петнайсет години.
"Преди петнайсет години не ходех с патерици", мисли си Марко. Затваря очи, Джеймс Блънт го кара да се чувства добре още от времената на High. Един трясък го сепва. Поредният. Нещо тежко, запратено на пода.
Марко се усмихва. Взима патериците и се повлича към кухнята.
Отново трясък.

Анна мести някакъв кашон от единия край на стаята в другия, там също до скоро е имало прах, сега е останала само полусянка от ясно небе. За нея този момент е водоразделен. Ако се разрови сред файловете на паметта си, ще открие само алергия към споделения живот. Млада идеалистка, която спазва броени правила и прелива от желание да преодолее всяко ограничение. Има доста особена представа за времето: обича настоящето, забравя миналото и нехае за бъдещето. Или поне беше такава на двайсет. Не че сега, десет години по-късно, нещо се е променило.

Анна вечно изглежда разпиляна, има разсеяния вид на човек, който в мислите си се опитва да промени света около себе си, а безмерната ѝ енергия, която не познава ни спирка, ни почивка, не е отслабнала и с джаул. Защо да спи, когато стане време за сън? Тя е жадна за действие. Като битник, израснал в неподходящото време. Баба ѝ я наричаше Земетресение. Анна се прибираше вкъщи и само след миг вече я нямаше, изчезваше в гардероба. Можеше да остане там цял час, докато клетата старица не започнеше да я търси, и едва тогава изскачаше с крясъци. И когато баба ѝ, на свой ред стресната, се развикаше, тя се разсмиваше, вече готова за следващата пакост. Сега, макар и да е по-разумна и да обмисля начинанията си, е водена от същата охота да изпревари всяка ситуация. Тези кашони, ако ще и цяла нощ да не си легне, трябва да бъдат изпразнени и вещите в тях да бъдат подредени по мебелите. Но мебелите още не са сглобени. А единият крак на Марко е нефелен. Голяма работа! Нощите не са предназначени само за спане.

Първото, от което смъква хартията, с която се бе опитала да го съхрани, беше Лампата. Не си спомня как се казва конкретният модел, имат я твърде отдавна и винаги са я наричали Лампата. Дълга история, която двамата с Марко скъпят като Свещен Граал на тяхната връзка. История за далечни земи, кражби, бягства и утрини, запечатани в паметта им. Анна взима поредния кашон и го поставя на едно точно определено място в гостната. Разделя предметите в различни точки на стаята: декорациите на едно място, приборите на друго, кутиите с разни джунджурийки - онези, натъпканите с неща, които не събираш смелост да изхвърлиш и продължаваш години наред да влачиш със себе си - в ъгъла, където най-малко ще пречат.

Прокарва длан по челото си, изморена и потна е.
– Всяка година казват, че това ще е най-топлата зима за последните двайсет и пет години - коментира.
Има и кашони, които не е опаковала тя и с чието съдържание не е запозната. Върху тях няма рисунка. Чете надписите им.
– Какво означава ДЗКП? - пита тя Марко, като повишава глас, за да стигне въпросът ѝ до другата стая.
– Дълги зимни кадифени панталони - долита гласът му отдалече.
Чува се приближаващо се почукване по дървесина и Марко се показва в гостната с патериците си.
– А в кашона с надпис "червени неща" какво има?
– Ами червени неща - усмихва се тя.
– Как не се сетих. Ще ми помогнеш ли да го отворим?

Погледът на Анна се задържа върху Марко: пропит е с цялата нежност, за която един мъж може да си мечтае; после тръгва след него към другата стая. Кашонът с надпис "червени неща" е поставен в средата на стаята, а върху него има торта с две запалени свещички, които образуват числото десет. Тортата е плодова, любимата на Анна. Свещичките са червени. Анна се усмихва. Смутена. Разнежена.
– Мразя годишнините.
– Знам - отговаря на мига Марко.
Пуска патериците на земята и я прегръща откъм гърба, нежно. Целува я по врата и тя затваря очи.
– Пожелай си нещо - прошепва той.
Анна се усмихва, замисля се за миг и после духва свещичките.

Джеймс Блънт се опитва да си довърши песента, но една мощна гръмотевица помита музиката от радиото.
След няколко секунди по стъклата вече барабанят първите дъждовни капки.
Анна е затворила очи, Марко я притиска още по-плътно и също спуска клепачи. Мълчат, всичко, което имат да си кажат, е в тази прегръдка.
Във въздуха - струйка дим от изгасените свещички и лек мирис на изгоряло, сякаш е имало пожар, потушен от този предвидлив дъжд.
Изминаха десет години, а дъждът продължава да е катализатор на връзката им. Колко ли пъти са си разказвали тази история? Не е необходимо да си я припомнят, защото мислите им са насочени натам, към миналото. Към другия край на времевата линия. Към онзи отсек от съществуването, който за тях е всичко, докато за други не означава нищо. Към значението, което спомените придобиват в живота, към онзи странен механизъм, който връща на повърхността звуци, аромати, думи, цветове, вълнения. Всичко, което има край, има и начало. Любовта между Марко и Анна все още сияе, но те не познават формулата, която е породила нейния блясък. Гръмотевица, още по-мощна от първата, последвана от светкавица, която осветява стаята, им я припомня. Лятна буря, от онези - ненадейните, които те връхлитат с мощта на стадо слонове и след миг си отиват, като оставят след себе си илюзията за пометена прах и ухание на мокра пръст."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg