Биополитически и философски проблеми; критика на политическото. Станев и Хайдегер. ... Kнигата е пръв опит за изследване на философската система на Емилиян Станев.
Макар да е фокусирано върху ранната анималистика на писателя от 1930-40-те години и особения, философски натоварения образ на животното в нея, изследването чете "целия" Станев. За пръв път се обръща специално внимание върху най-късния период в творчеството му от 70-те години (т. нар. "последни разкази") като израз на страстна ангажираност с глобалните проблеми на "епохата" и преди всичко като опит за морална философия на науката. ... |
|
|
"Авторът представя четиринайсет самостоятелни случки, дискретно свързани от фигурата на скитащия се по пътищата на днешна България разказвач. Сигурно има безброй истории за пътувания с влак или на автостоп и още толкова за мимолетни срещи. Но като че ли у никого от съвременните писатели не доминира така, както у Пламен Антов, този пронизващ тон на една много човешка екзистенциална самота. Този тон не заглъхва дори и в най-комично разказаните истории и по всичко личи, че идва от високо.
Изостреното чувство към социалната несправедливост на света все пак не превръща автора в моралист, въпреки че трудно ще открием ... |
|
|
Поезията на Пламен Антов е била винаги наситена откъм образи, мисловни провокации и постмодерни препратки. В тази книга обаче, авторът много повече набляга на непосредствените преживявания от политическото и природата, от божественото и езика. Те са представени като противоположни категории, но с една неустойчивост в езика като литературност, с неговата междина между всекидневното, злободневното и висшето. Езикът е арбитър и в този случай може да се причисли към едното или другото в зависимост от неговата позиция. Той е атрибут на Бога или на мамона.
"Ловецо,
лесно е да убиеш вълка
в гората.
Убий вълка,
в себе ... |
|
|
Към философията на българската литература. ... Книгата обединява текстове, писани след монографичното изследване "Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно" (2010). Събрани заедно, те конструират една цялостна теория на българския постмодернизъм, която работи едновременно в два плана, очертава две основни тенденции.
Първата преговаря един централен сюжет във "високия" (класически) постмодернизъм от 1990-те години, състоял се главно в поезията. Изследвана е работата му с литературния канон и начинът, по който той дискутира националната философия на историята (Ани Илков, Златомир Златанов, ... |
|
|
Книгата само на пръв поглед изглежда да е просто сборник с разкази. Всъщност отделните творби в нея са свързани с множество видими и невидими нишки, които ги подреждат в цялостен, мрежовидно разгръщащ се сюжет. Нишки, чието разплитане превръща внимателния читател в активен съучастник, въвлича го в литературни игри, които приличат на ребуси: нищо не е (само) такова, каквото изглежда; няма реалност, а игра на реалности, симулация, заместване...
Книгата подрежда няколко истории, които демонстративно се съпротивляват на лекото писане и лекото четене, при все че нерядко ползват тъкмо хватките на популярната литература: ... |
|
|
Книгата предлага цялостна теоретическа и литературноисторическа визия за периода на 1990-те години през призмата на постмодернизма, видян като определящо събитие в литературата от края на ХХ век.
В центъра на изследването са поети, осъществили радикалния поврат в езика: Константин Павлов, Ани Илков, Златомир Златанов, Георги Господинов и др. Но това не е сборник с очерци за отделни автори, а цялостно конструиран литературноисторически и философски разказ, в който случващото се през 90-те е органично вписано в едрата логика на националния литературен процес. Така постмодерното е проблематизирано в самата си сърцевина – ... |
|
|
По-скоро книга, отколкото стихосбирка, конципирана около неповторимата поетика на едноименния град. Лисабон присъства в нея по няколко различни начина: със своята реална топография, културно натоварена, одухотворена, наситена с отсъствие, анонимност, самота, любов, но и като метафора с трудно уловима, изплъзваща се семантика – може би на (умиращата) поезия, може би на (окончателно мъртвия) порив към приключения?… Във всеки случай – нещо трептящо на ръба между сантимента и героиката.
С тази книга Пламен Антов – едно от емблематичните имена на “младата” поезия от 90-те години на миналия век – по един малко изненадващ начин ... |
|
|
"В лицето на тази книга имаме повод да приветстваме опит за лирико-философска дисекция на словесното съзидание. Предложените тук текстове и картинки внушават здравословен скепсис към и постмодерните напъни за възможен ренесанс на списователската арт аура."
Бойко Ламбовски
Пламен Антов е роден на 12 август 1964 г. в Михайловград (Монтана). Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Пише поезия, белетристика, есета, литературоведски статии, публикувани в списанията "Пламък", "Летописи", "Съвременник", "Литературна мисъл", "Език и литература& ... |
|
|
Предмет на изследването е един централен поетически и персоналистичен комплекс в българския литературен канон – комплексът Яворов–Ботев, прочетен през ключовия интертекст „Угасна слънце“ – „Хаджи Димитър“. Разказът следва два паралелни сюжета, които от един момент насетне се сливат. Първият е мито-биографичен – как перфектният модерен мит „Яворов“ възниква като страничен продукт при опита да се повтори образцовият общностен мит „Ботев“, при което неочаквано се активират най-дълбинни митически структури. Специално внимание е отделено на жанрово-езиковите полета, където митогенният механизъм е пълноценно реализиран. (Защо и ... |
