"Инспектор Игнаси Рекесенс не можа да подмине Салона с огледалата, наричан също Великолепната градина, и влезе с чувството, че извършва тежко и срамно нарушение. Смеховете и бъбренето на хората се смесваха с шумоленето на копринени поли по мраморния под. Върху фреската на тавана един меланхоличен Аполон, седнал на трона си, гледаше извора Касталия, където преди време се удавила негова любима нимфа и където деветте музи на изкуството оправяха гънките на цветните си туники. Под тази олимпийска сцена неколцина мъже пушеха разсеяно, подпрени на мраморните колони с барелефи на митологични фигури, грифони и харпии, докато тълпи жени обикаляха с премерено бавна крачка, за да не пропуснат и най-малката възможност да забелязват и да бъдат забелязвани. Понякога очите се усмихваха, друг път се отклоняваха свенливо и макар че маските помагаха на погледите да се задържат, фалшивата анонимност беше осъзната, защото въпреки маскировката всички бяха наясно кой кой е и на колко възлизат доходите му. Тук-там няколко групички се бяха отделили от множеството и бъбреха седнали на оранжевите дивани, без да си дават напълно сметка, че при странната акустика на помещението до инспектор Рекесенс достигат вълни от разговори, идващи от другия край на салона.
– Облечена е като фараонка, защото с толкова сенки на очите хитро прикрива бръчките около тях.
Малко смехове, малко злословия, но те не притесняваха особено Рекесенс, който ги долавяше откъслечно. Трябваше обаче да им обръща внимание, защото знаеше, че отразяват неприкрита откровеност и понякога са му полезни в разплитането на труден случай.
От едната страна на салона вратите водеха към Кафе Лисеу на втория етаж, където бяха подредени множество маси с всевъзможни блюда и деликатеси. От другата страна вратите към Клуба също бяха отворени, двама портиери с красиви бели ливреи обаче не допускаха външни лица до подбраното мъжко общество. Как можеха да разпознаят под маските кой е член и кой не на този затворен клуб беше нещо, което убягваше на инспектора. Рекесенс влизаше за първи път в салона с огледалата, въпреки че бе идвал много пъти в Лисеу. Но единствените билети, които той и съпругата му можеха да си позволят, бяха за местата на най-горните етажи, четвъртия и петия, откъдето бе забранено да се влиза в останалата част от театъра. Не беше възможно дори да се смесят с посетителите във фоайето, тъй като влизаха през малък мрачен вход на улица Сант Пау. Класовото разделение в Лисеу включваше избягване на всякаква физическа близост, точно както при кастите в индуски храм. Затова чувството, че е далит, или недокосван на място в храма, което не му се полага, нито за миг не напусна Рекесенс, докато правеше обиколката си.
Излезе от Великолепната градина и отново се приближи до партера. Седалките бяха покрити с дървен подиум, служещ за дансинг. Под двойна редица от изящни кристални полилеи се движеха и полюшваха вълни от маски и карнавални облекла. Никой не бе задължен да танцува и често броят на хората, които бъбреха, които се смееха и се надвесваха от ложите, бе по-голям от броя на танцуващите. Ложите на първия етаж бяха на една ръка разстояние и танцьорите имаха чувството, че се движат във въздуха. Рекесенс признаваше, че притежават изненадваща грациозност. На мястото на оркестрината бе разположен бар за напитки, обслужван от сервитьори с церемониални маниери от Кафе Лисеу. Издокарани в черни фракове и бели жилетки, те вървяха забързано, всеки с поднос в ръка, и жонглираха умело, за да сервират напитките, включително в ложите и преддверията им.
Ложите бяха препълнени с хора, които наблюдаваха своеобразното представление Великата сцена на света. В една от тях жена, облечена като нимфа, бе развалила короната от рози, украсяваща косата ѝ, и хвърляше на подиума листенцата, които оформяха забавни фигури във въздуха. Танцьорите ги посрещаха през смях, като се опитваха да ги уловят с протегнати ръце.
Рекесенс наблюдаваше целия този водовъртеж с дистанцираност, нелишена от известна предпазливост. Сигурността на бала му беше поверена от началника на полицията, господин Енрике Диас Гихаро. Още от първия момент инспекторът беше признат като идеалния за целта служител. Беше дискретен, умееше да спазва приличие. Чертите му на пръв поглед бяха някак строги, но и приятни и всяка от тях сякаш разкриваше някакво качество на характера му: достойнство, сила, справедливост и търпение, както и някои абстрактни идеи, свързани с работата и прогреса. Директорът на театъра, Каркасона, беше специално уведомен за неговото присъствие. Двамата мъже бяха в добри отношения и се поздравиха, когато се срещнаха случайно: и двамата в черни костюми конфекция, подобаващи на служебното им положение, с маски само за очите и изпитващи известно неудобство от задължението да присъстват на това място.
Нямаше полицаи, нито представители на общинската охрана, които да придружават Рекесенс. Сигурността на Лисеу се гарантираше от портиерите на всеки етаж, от разпоредителите и младежите от прислугата. Мнозина от тях спяха в стаи на последния етаж на театъра и този неделен следобед работеха извънредно също като Рекесенс. Рекесенс продължи обиколката си по коридора на първия етаж, който водеше към преддверията на ложите. Вратите бяха отворени и се виждаха мъже, играещи на карти, димящи пури, чуваха се дрезгави гласове, минаващи през всички октави на задоволените мъжки амбиции. Водеха се разговори за сделки, за минералите на Рифа, за унгарските тъкачни фабрики, за изпращането на оръжия в Сърбия, за Железопътната компания... В тези неприкосновени ложи, изглежда, всичко имаше значение. Колкото повече Рекесенс се приближаваше към ложите до авансцената, наричани още ваните, най-специалните, най-близките до сцената, които бяха едва ли не надвесени над оркестъра, толкова по-ексцентрични ставаха маските, по-тежки бижутата и по-самоуверени смеховете. Ложите бяха наскоро модернизирани и позлатените орнаменти пълзяха като пипала на златна хидра и отразяваха светлината на лампите с форма на дракон. Видимостта от тях беше в известна степен щекотлив въпрос, тъй като от първата и втората ложа се губеше гледката към вътрешността на сцената, а от най-високите ложи не се виждаше нищо. Но това изобщо не беше от значение, защото онзи, който разполагаше с тези места, в края на краищата желаеше не да вижда, а да го видят, да се покаже, да пожъне възхищение, защото беше невъзможно да присъстваш на представление и да не насочиш очи към ложата, за да зърнеш кой се е разположил толкова царски там.
Макар официално да нямаше кралска ложа, това не означаваше, че изобщо липсва ложа, притежаваща същата аура на власт. Ложата, в която всички мечтаеха да бъдат поканени, беше на Виктория, графиня Кардона, вдовица и по наследство баронеса Де Рибес и сеньора Флукса. Беше втората ложа отляво на авансцената и в продължение на поколения бе принадлежала на старата и почитана фамилия на бароните Алби, докато неясно защо бе продадена на Виктория чрез някаква операция, предизвикала всякакви слухове, догадки и дори недоволство.
Рекесенс съзнаваше, че се приближава към тази власт като насекомо към екзотично цвете, чието сладко ухание привлича и същевременно крие опасност. Другите ложи също имаха преддверия като това на семейство Лопес Бру, на графовете Комиляс, но в нито едно от тях не се забелязваха такова оживление, такова неимоверно старание и усещането, че си на аудиенция. Настъпи лека суматоха, след която някой излезе, а друг влезе, и най-неочаквано Рекесенс, мъж, борил се с криминални престъпници и пропаднали типове, ветеран от войната в Куба, изведнъж се почувства като уловен в капан. В антрето на ложата се събираха спокойно двайсетина души, ала това, което му направи най-силно впечатление, беше мирисът на лукс, тази комбинация от плътно кадифе, хавански пури, пенливо шампанско и колосани и старателно изгладени якички и маншети. Никой не му каза нищо, но в ръката му сякаш случайно се появи чаша. Рекесенс не отпи от нея, въпреки че я задържа нехайно, както беше виждал да правят някои мъже във Великолепната градина, и се зае с наблюдение на околните."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
