"Философията е академична дисциплина с патетично име (phileo-sophia). Оттук сякаш естествено произтича едно призвание и дори задължение относно темата за патоси, емоции, афекти, страсти, настроения, които тук ние подвеждаме под общото название чувства, да бъде резонен предмет на философските разсъждения. И наистина, философската история ни предлага значими текстове, посветени изцяло или частично на тази тема. Въпреки това в твърде много от класическите философски трактати нейното обсъждане не довежда до справедлива оценка на чувствата. Най-често те биват причислявани към свързаните със сетивата афекти (affectus), което се разглеждат като резултат от неадекватен субективен отговор на външни афекции (affectio). Затова при някои от техните най-значими изследователи, каквито са гръцките и римските стоици, задачата на философа е била да дава съвети как по най-успешен начин да бъдат изкоренявани нарушителите на моралния ред и да се достига до мъдро спокойствие.
По-толерантните към чувствата философи от класиката ги разглеждат като естествени човешки състояния или реакции, които могат да бъдат облагородени от разума. Освен това облагородените от разума чувства могат да бъдат полезни в изкуството, реториката и образованието. Аристотел включва в самата дефиниция на трагедията патосите състрадание и страх. Без да познава кое предизвиква един или друг патос и кой патос на кого и как въздейства, ораторът не може да бъде убедителен нито в народното събрание, нито в съда, нито в похвалните речи на празненствата.
Едва след могъщото влияние на Кант чувствата придобиват собствена автономия и в тях се открива неизводим и нередуцируем човешки опит, който е равностойно значим на познавателния и етическия. Настоящото изследване има няколко основни цели.
Първо, да се покаже, че начинът, по който артикулираме езиково чувствата, играе съществена роля за опита, който имаме за тях. Речникът на чувствата е в значителна степен предопределящ границите и структурата на нашата чувствителност. Ако перифразираме известното изречение на Витгенщайн, може да кажем, че за чувствата, за които нямаме думи, по неизбежност мълчим. Разбира се, може да опитаме да преодолеем тази нямота заобиколно чрез описания, но за фиксиране и стабилизиране на смисъла е важно той да бъде доведен до словесна есенция - до съществително.
Второ, да се разгледат основни философски концепции за чувствата, като акцент в тях са логиката и обхватът на чувствата, техният спектър. По това настоящото изследване се различава от стандартния тип изследвания в това поле, при които доминира епистемологичната насоченост - изясняване какво са емоциите и поставяне на заден план на логиката на чувствата, а съвсем в периферията - тезауруса на чувствата. Резултатите от тази епистемологична парадигма не са много вдъхновяващи. Дори такъв авторитет в областта като Марта Нусбаум твърди в Upheaval ot toughts, че използва „емоции“, без да се стреми да дефинира разлики с чувства и афекти. Тук можем да припомним една на пръв поглед догматична по тези тема философия - спекулативния абсолютен идеализъм на Хегел. При изясняване на проблема за истината Хегел достига до основополагащата за своя възглед теза, според която истината е цялото. И наистина, ако допуснем, че философията е наука или учение за цялото, за света, за абсолютното, тогава бързо става ясно, че истината при такива обхватни системи е дефинируема само интерналистки. Приложено по отношение на чувствата, тази теза означава, че е твърде самонадеяно от разглеждането на 5 - 10 емоции, афекти, страсти да се дефинира същността им. Ние ще заложим на друг подход. Ако успеем да открием определена логика на чувствата и с нейна помощ успеем да подредим богатството от чувствата така, че да получаваме достатъчно изясняване на всяко от тях, тогава ще може да кажем, че една философия на чувствата е постигнала достатъчен успех. Затова представянето на пълните речници на чувствата при отделните философи съвсем не е напразно усилие. Именно чрез това разгръщане виждаме логиката на цялото.
Трето, да се уточни не само първичният, емпиричен език на чувствата, но и метаезикът, на който говорим за тях. За да подредим чувствата, трябва да различаваме както историческия смисъл на основните термини, така и тяхната възможна систематична подредба и съотнесеност.
Четвърто, да аргументира легитимното използване във философската антропология на категорията способност за чувстване като коренна човешка способност, неизводима от друга способност и несводима до никоя от останалите основни и автономни в смисъла на Кант човешки способности. Тази е най-важната цел и предишните цели са помощни тя да бъде достигната.
Началото на тази книга е поставено в лекциите за курса Философска антропология (Систематика) от учебната 2013 / 2014 г. През 2013 г. се хабилитирах с две книги, едната от които, Философска антропология. Идеи, концепции, етапи, имаше за цел да защити три основни идеи. Първо, идея за човека, основана на модалностите - Човекът е модално най-богатото същество. Второ, разбиране за философската антропология като философия на цялостния човек (der ganze Mensch, израз на Филип Меланхтон). Трето, идея за генезиса на тази антропология (от De anima на Аристотел), за образец на такава антропология (пак De anima на Аристотел) и виждане за историята на философската антропология, представена чрез четири етапа, за които ще стане въпрос в първата част."
Из книгата
