Писма за оригами

"Писма за оригами не е политически, не е идеологически, не е и исторически роман. Някога познавах доста хора като героите на Дияна Боева. Сещам се за тях чрез нейната фикция. Хора от ъгъла, които, за да се опишат достоверно, означава да не се научи много за тях - невероятно трудна задача за писателя. Мълчанието. Това е безнадеждността на тоталитарния свят. Романът обхваща два обществено критични момента от историческото време: активната идеологическа борба докъм средата на 1950^-та и злополучните турски събития току преди разпадането на режима. Героите са от различни поколения, но с един и същ фатален проблем: липса на комуникации. Те са вкарани в действителност без избор, пасивно. Това им пречи да я осъзнаят, да я прояснят, и така може би да намерят себе си и мястото си в този свят, каквото и да е то. Те оперират в този свят с широко затворени очи - заглавието на филма на Стенли Кубрик, по новелата на Артур Шницлер - Traumnovelle, ми се струва най-подходящо."
Веселин Веселинов

Дияна Иванова Боева е родена в гр. Добрич. Завършила е българска филология. Работила е като журналист, редактор и учител по български език и литература. Има публикации в различни литературни вестници и сборници. Автор е на сборник с разкази. Нейният проект The Literature Blog: Зона за четене и писане получава първа награда на осмото издание на конкурса (2011) на Департамента за усъвършенстване на учители - София (СУ Св. Климент Охридски), за иновации в образованието. През 2013 година получава наградата на Столичната библиотека за курса си за творческо писане, както и награда от МОН за практики, които обвързват литературата с гражданското образование. Участва като гост-редактор в проект на Министерството на културата за оперативна критика. Един от водещите е на рубриката Нещо за четене (2012 - 2013) по Дарик радио. По различни проекти води курсове по творческо писане, включително и във виртуални платформи. Харесва Северното Черноморие - по-голяма част от свободното си време прекарва в гр. Балчик. Писма за оригами е първият ѝ роман.

"Преди две седмици излезе в студената утрин - не се прибра два часа и замръзна близо до тротоара, като врабче или бездомник. За първи път му се случваше - просто не успя да пресече улицата. Нещо в гърдите му го задуши, размърда се и коремът му. Ровичкаше в себе си. Свиваше конвулсивно ръцете си, подухваше в шепите си, мачкаше долната част на якето си, подръпваше ципа си и накрая падна премръзнал до телефонната кабина. Спомни си как държи в ръце телената главоблъсканица Извади сърце - децата му изработваха подобни неща в час по трудово обучение. Не знаеше как се бе появила чудноватата тел в джоба му. Преди да припадне в снега, си помисли, че ще изиграе един Черен Петър със сина си Алекс. Игра, в която момчето ще е победител. Така бе решил. Синьото детско телефонче на Мери иззвъня силно. Беше късно да променя каквото и да е. Ирена се научи да обича в края на първата година от брака им.

Богомил се предаде на улицата. Знаеше, че баща му още държи една картина в коридора, появила се незнайно откъде. На нея се вижда как хора от различни възрасти се тълпят пред кино. Жена с дете на ръце е на преден план. Според баща му Кирил филмът е първият у нас със съветски говор - Пътен лист за живота. Богомил харесваше ведрите и учудени лица на картината. Хора с бомбета, деца с каскети. Бос малчуган, приклекнал до вакса за обувки. Сигурно изкуството е за всеки, а животът? Мисли на човек, който си отива от този свят. Дойдоха самотата и замръзването... после топлина. Странна топлина в края, подобна на светлина.
Богомил се събуди в болницата с множество измръзвания по тялото си. Някой тихичко го попита: Здравствуйте, здесь живёт крокодил Гена? Богомил кимна облекчено. Тъмнокафявият телевизор Юность 401 Д във всекидневната им отново проработи. Смениха го след време с Рубин - всеки път обаче се затрудняваха с копчетата за цветовете. Въртяха ги и накрая забравяха за тях и образите. Помнеше ясно телевизора на дядо си: черно-бяла Опера с лампи, отнемаше му цели десет минути да загрее и картината да се появи. От време на време това, което се вижда, започваше да трепери, а понякога изчезваше. Върху телевизора дядо му държеше дебела книга с нечии речи от еди-кой си конгрес на БКП. Съвсем лек удар и... светът идваше в малката стаичка. Богомил също се появи отново като грозното патенце - прероден, но все още уродлив и странен за околните. Поне така се усещаше в първите часове, когато дойде на себе си. Жена му Ирена нищо не казваше - само го гледаше въпросително и тревожно. На втория ден доведе децата в болницата - Мери е на осем, а Алекс на единадесет. Стаята оживя, когато влязоха. Едва го докоснаха по ръката, но той усети тежест, която се стовари върху му. Болеше го всичко. Татко, защо излезе и не ни каза къде си? Уплашихме се - питаше Алекс.
Нямаше отговори на нищо."
Из книгата

Ерго
София, 1799
бул. проф. д-р Ал. Теодоров-Балан №16
office@ergobooks.eu