"В Института ни учеха да оцеляваме и завладяваме. Тук, в Академията, ни учеха на война. Сега ни изпитват колко добре сме я овладели. Аз предвождам флотилия от бойни кораби срещу други Златни. Сражаваме се с халосни муниции и изпращаме нападателни отряди от кораб на кораб, както Златните водят междузвездни битки. Няма причина да повреждаш кораб, струващ колкото брутното годишно производство на двадесет града, когато можеш да изпратиш кораби-пиявици, натоварени с Обсидиани, Златни и Сиви, за да превземат жизненоважните му органи и да го превърнат в твой трофей.
На уроците по междузвезден бой учителите ни набиваха в главите максимите на своята раса. Само силните оцеляват. Само умните управляват. А после си тръгнаха и ни оставиха да се оправяме сами – да скачаме от астероид на астероид, да търсим припаси и бази, да гоним и преследваме съучениците си, докато останат само две флотилии.
Все още разигравам игрички. Тази просто е най-смъртоносната засега.
– Това е клопка - обажда се Рок откъм лакътя ми. Косата му е дълга като моята, а лицето му е меко като на жена и спокойно като на философ. Да убиваш в Космоса, е по-различно от убийствата на суша. Рок е същински феномен на космическите убийства. В тях има някаква поезия - казва той. – Поезия в движението на сферите и корабите, плаващи сред тях. Лицето му се вписва сред Сините, съставляващи екипажите на тези кораби - ефирни мъже и жени, носещи се като блудни духове из металните коридори, въплъщение на логиката и строгия ред.
– Но тази клопка не е толкова елегантна, колкото може би си мисли Карн - продължава Рок. – Той знае, че нямаме търпение да приключим с играта, и затова ще ни причаква от другата страна. За да ни натика натясно и да пусне ракетите си. Изпробвано и безотказно действащо от памтивека.
Рок внимателно посочва пространството между два огромни астероида - тесен коридор, през който трябва да минем, ако искаме да продължим да следим пострадалия кораб на Карн.
– Всичко е проклет капан! - прозява се длъгнестият и нехаен Такт ау Валии-Рат. Той обляга опасното си тяло на илюминатора, шмръква един стим от надянатия на пръста му пръстен и пуска празната гилза на пода. – Карн знае, че е загубил, и просто ни измъчва. Извел ни е на малка весела гоненица, та да не си поспим. Смотанякът му егоистичен!
– Каква си Феичка, вечно мрънкаш и джафкаш! - подиграва му се Виктра ау Юлии от мястото си пред илюминатора. Неравно подстриганата ѝ коса виси край продупчените ѝ, украсени с нефрит, уши. Буйна и жестока, но не дотам, че това да се превърне в недостатък, тя презира грима и предпочита белезите, които е заслужила за двадесет и седем години живот. Многобройни са."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 5 гласа 
