Завладяващото продължение на "Червен изгрев". Седемстотин години моят народ е бил поробен, безгласен, без надежда. Сега аз съм техният меч. И не прощавам. Не забравям. Изминали са векове откакто Железните Златни са оформили човешкото общество спрямо своите желания. Били са векове на космически войни и завоевания, но и времена на упадък. Старите Железни Златни вече ги няма, а единственият им истински наследник е Дароу ау Андромед - Безподобен Белязан. Той е свиреп воин, блестящ тактик и водач, издигнал се върху планина от трупове. Няма човек в Слънчевата система, който не би желал да бъде на негово място, но Дароу не е щастлив. Той крие тайна, която унищожава душата му и не му позволява да допусне никого до себе си. Дароу е роден като Червен роб и бързото му изкачване към върха има само една цел - унищожаване на обществото на Златните.

"Едно от малкото изключения в литературата, които надграждат и са по-добри от първата част във всяко отношение."
Tor.com

"Драматична! Рядък пример за втора част, която не губи инерция докато подготвя големия финал на трилогията."
Publishers Weekly

"В Института ни учеха да оцеляваме и завладяваме. Тук, в Академията, ни учеха на война. Сега ни изпитват колко добре сме я овладели. Аз предвождам флотилия от бойни кораби срещу други Златни. Сражаваме се с халосни муниции и изпращаме нападателни отряди от кораб на кораб, както Златните водят междузвездни битки. Няма причина да повреждаш кораб, струващ колкото брутното годишно производство на двадесет града, когато можеш да изпратиш кораби-пиявици, натоварени с Обсидиани, Златни и Сиви, за да превземат жизненоважните му органи и да го превърнат в твой трофей.
На уроците по междузвезден бой учителите ни набиваха в главите максимите на своята раса. Само силните оцеляват. Само умните управляват. А после си тръгнаха и ни оставиха да се оправяме сами – да скачаме от астероид на астероид, да търсим припаси и бази, да гоним и преследваме съучениците си, докато останат само две флотилии.
Все още разигравам игрички. Тази просто е най-смъртоносната засега.
– Това е клопка - обажда се Рок откъм лакътя ми. Косата му е дълга като моята, а лицето му е меко като на жена и спокойно като на философ. Да убиваш в Космоса, е по-различно от убийствата на суша. Рок е същински феномен на космическите убийства. В тях има някаква поезия - казва той. – Поезия в движението на сферите и корабите, плаващи сред тях. Лицето му се вписва сред Сините, съставляващи екипажите на тези кораби - ефирни мъже и жени, носещи се като блудни духове из металните коридори, въплъщение на логиката и строгия ред.
– Но тази клопка не е толкова елегантна, колкото може би си мисли Карн - продължава Рок. – Той знае, че нямаме търпение да приключим с играта, и затова ще ни причаква от другата страна. За да ни натика натясно и да пусне ракетите си. Изпробвано и безотказно действащо от памтивека.
Рок внимателно посочва пространството между два огромни астероида - тесен коридор, през който трябва да минем, ако искаме да продължим да следим пострадалия кораб на Карн.
– Всичко е проклет капан! - прозява се длъгнестият и нехаен Такт ау Валии-Рат. Той обляга опасното си тяло на илюминатора, шмръква един стим от надянатия на пръста му пръстен и пуска празната гилза на пода. – Карн знае, че е загубил, и просто ни измъчва. Извел ни е на малка весела гоненица, та да не си поспим. Смотанякът му егоистичен!
– Каква си Феичка, вечно мрънкаш и джафкаш! - подиграва му се Виктра ау Юлии от мястото си пред илюминатора. Неравно подстриганата ѝ коса виси край продупчените ѝ, украсени с нефрит, уши. Буйна и жестока, но не дотам, че това да се превърне в недостатък, тя презира грима и предпочита белезите, които е заслужила за двадесет и седем години живот. Многобройни са."
Из книгата