"И се стреснах аз, Димитър. Този човек, дето не му виждах лицето, а сякаш беше насечено от белези и криво, ме питаше... Бях ли пратеник божий, че да отвърна? И по какво можем да познаем кога Господ е възложил на нашите рамене тежката грижа за душите на другите? Да мълча - грях ще е, усещам, да река - пак грях, пък на прореклите не прощават: и когато беда предскажат и се случи, и когато добро... Ала добро пророците не предсказват, защото, щом добро идва, тях не ги зачитат. А виждах, че се задават тежки години; отдето поминахме, радост беше по турците, че с ингилизите и френците бяха надвили на казаците, и като мъгла мъка припадаше по християните. Дават ни Хатихумаюн и черкова да правим, купел ще има в черковата, поп ще кръщава младенците, от купела за главата измъкват младенеца и вратът му се оттяга - корав ли ще остане този врат, за чий нож... Останахме българите сами на себе си, никой вече не споменава за казаците, а то е по-лошо, защото, когато човек остане на собствените си ръце, почва да става горделив и по-лесно подлага глава под нож, само и само да стане на неговата, свободен да бъде. Какво ще посее пророкът, когато предрече на Войводата спасение на душата, дошло от кръв и нож. Смут ще посее и бунт ще пожъне. Тъй и стана, защото не предричах само аз, пък и тайно в душата си исках това.
– За себе си питаш. А само ти ли си, Войводо!
– Ако ме уловят турците жив, между два огъня ще ме сложат, с кремък ще ме дерат, ръцете ми ще отсекат, очите ми ще извъртят.
– И тебе в песните пеят.
– А, адаш, името ни е едно, да ти го отстъпя мястото в песните. И мястото под крилото на гарвана!
– Прав си! - признах му. – Ала не искаш ли повече, отколкото мога да дам...
– Даскале, от тебе злато не искам, злато ти давам. Искам това, дето го можеш - да мълчиш, да помниш, докато му дойде времето!
Да те запомнят с добром хората от тези балкани - и това е прошка. Хем по-голяма, защото Господ е по-милостив от тях и по-лесно сякам, че прощава, отколкото те. Не остаря Димитър Калъчлията. Увисна на бесилка в Русе на лято 1858. И като чух това, падна клетвата, що се клех да мълча, и казах на ченгенските големци - камъкът, дето Димитър е писано и е в основата, е кървав камък. И парите, дето ги донесох, са хайдушки пари, на Димитър Калъчлията, а не от кротки богомолци. И не ми повярваха големците, и ми казаха да мълча, че кръвта кръв измива, а когато правихме черковата, камъните с вар зидаха и вратата с желязо оковаха – за тежки дни вътре да се крием. А как кървав камък в основата ще стои и ще ни брани! Рекоха ми, че басни са това и че мои сметки оправям, защото, когато човек носи двеста жълтици и не пипне нито една за себе си, той не е за вярване. Не ми повярваха, а имаше кавга за името, мислеха, че е моето, и други своите си имена пожелаха да напишат."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
