Въглени

Въглени Веселина Кожухарова Времетраене: 1:05 мин. Следобеден чай в имението Даунтън Гарет Нийм Времетраене: 1:22 мин. Беглецът от Аушвиц Джонатан Фрийдланд Времетраене: 1:04 мин. Как да спреш косопада дългосрочно чрез системата Подхранване и съживяване Ива Бориславова Времетраене: 1:06 мин. Хормонален рестарт 3Х Албена Гайджиева Времетраене: 1:00 мин. Планетология: Меркурий. Сатурн, Уран, Нептун - част 3 Сергей А. Вронски Времетраене: 1:07 мин. Обвързана с опасността Сейбъл Соренсен Времетраене: 1:11 мин. От смърт към безсмъртие Джуал Кхул Тибетеца Времетраене: 0:53 мин. Фредрик Бакман Времетраене: 2:40 мин. Наблюдатологът Жизел Кларксън Времетраене: 0:53 мин. Ниро С. Дж. Тили Времетраене: 0:59 мин.

Началото на романа ни връща в съдбовната и преломна 1393 година. Един болярски род напуска столицата Търновград, за да търси спасение, и така основава малкото планинско селце Трънава. Няколко века по-късно селцето процъфтява. Ангел и Огнян са връстници, израснали в общността и непрекъснато поставяни от съдбата в непримирим сблъсък. Верни на имената си, единият с радост помага на близки и приятели, а другият изпепелява всичко, до което се докосне.

Щастието на героите в романа има висока цена. Тъмната сянка на злото смразява крехкия полет на душите им. Писателката постепенно разкрива лъкатушещия, нерядко превратен път на героите. И не само пресъздава една автентична битова и социална атмосфера, но постига и мотивираната им психологическа характеристика.

Това е роман за смисъла на житейските изпитания. В него любовта е грях и спасение, живот и смърт, начало и край, минало и бъдеще.

"Слънцето на пръсти се промъкна в селото. Първите му лъчи погалиха върха на черницата сред двора. Че беше голямата къща на най-високото. Промушиха се през листака на старото дърво и надникнаха в стаята на горния етаж. Малина измърка и загърби светлика, но Никола се пресегна и докосна разпиляната по възглавницата коса. От заигралите се в нея лъчи тя блещукаше като жълтица в шепа.
– Да ставаме, невясто. Май окъсняхме. Гумното ни чака.
– Ммммм...

Докато Никола хапваше набързо от снощния клин, Малина събуди децата и ги нахрани. Гумното беше точно срещу тежката двукрила порта на широкия двор. Вързаха две люлки на ивановката, която вишеше клони до вратнята на хармана - една за бебето и друга за седемгодишния Ангел. Същи ангел бе спуснал Бог в дома на Никола и Малина. Небесносините очи на детето бяха винаги ведри и усмивката не слизаше от лицето му. Щом бебето започнеше да мрънка, детето скачаше от люлката си и залюляваше Невена. И песен ѝ запяваше. Много песни беше научил той от Малина. В зимните вечери, събрани край оджака, майка му предеше и тихо припяваше. Момчето обичаше песните за змейове и самодиви и приказките за бързоноги коне с развети свилени гриви и за звездочели юначни момци.

Бе станало пладне. Малина тръгна към сянката на ябълката, а Никола разпрегна воловете от диканята и ги подкара към дола да ги напои. Докато се хранеха, воловете пасяха срещу тях, досами едрата джанка. От време на време протягаха вратове и ошмулваха с уста, от висналите над земята клони, зрели червени плодове. В обедната мараня се чуваха монотонният звук от бръмченето на малките, прелитащи покрай тях твари, плясъкът на опашките на добичетата по хълбоците им, докато гонеха мухите, и хрущенето на костилките в устата им. Пред вратнята на гумното се показа млада жена с бебе на ръце. Зад нея се накамариха десетина козички и още толкова яренца. Жената тихо хлипаше.
– Калино Бойке, що дириш тъдява? - Малина скочи от рогозката и се втурна към вратнята. Никола се извърна, съзря сестра си и пъргаво се изправи на крака. Булката му отвори скованата от белени колове вратня и грабна бебето от ръцете на Бойка, а тя със сетни сили се отпусна в обятията на Никола. Вкараха козичките на хармана и настаниха неочакваната гостенка на рогозката под ябълката.
– Що става, сестрице?
– Страшно, батьо, страшно! - изхлипа тя. – Мама и тате сигур веке ги няма и Танас е отишъл подире им.

Малина и Никола се спогледаха, но не отрониха думичка. Оставиха уплашената жена да се съвземе, че видяха ужаса в очите ѝ. И в техните души пропълзя ужас и трайно се настани там, когато чуха разказа на Бойка.
– Сабайлям, едва що се раздени, мама и тате наченаха с Танас да вършеят. Аз задянах Благуна и подкарах козите. Тъкмо ги разтирих на Додюва лъка, и видях голям думан откъм Филибе. Конници. Кога влязоха в село, отдето минаваха, изкарваха от къщите де кого намираха. Людете се гласяха да тръгват по къра. Подкарах козите към Горната ливада и кога обърнах пак очи към село, съгледах на мегдана вързани десетина мъже. На колене бяха. Няколко аги обикаляха край тях и въртяха в ръце ятагани. От сбраните на мегдана люде се отделиха две дечица и хукнаха нанякъде, хванати за ръце. След тях се спусна един от конниците. Настигна ги, наведе се и с един замах ги посече... и двете.

Бойка се разрида отново. Детето в ръцете на Малина и то писна. Тя го подаде на зълва си да го накърми, но бебето, щом сукна два-три пъти, отвори уста и пак зейна. Бойка опипа гърдите си и започна да му приглася. Беше пресъхнала. Малина накърми ревящото бебе и го сложи в люлката до своето. Никола ги подкани:
– За како добро чакаме? Влизайте двете вкъщи и гласете бохчите, онез няма да оставят и нас намира. Тряба да се махаме. Аз ще напълня чувалите с туй, дет сме овършали, че да го натоварим на талигата.

Тръгнаха по икиндия. Никола тъкмо заклиняше портата и чуха по калдъръма чаткането на копита. Танас.
– Танасе, що стана? Къде се бави? - Бойка понечи да слезе от талигата.
– Не се помайвайте. Онез идат.

Подкараха конете и се изнизаха по пътя на изток. Там, в далечината, се издигаше планината. Към нейните гъсти гори ги поведе Никола, че беше ходил с баща си в Търнов и знаеше къде бяха проходите. Бързаха, ама с животните, които водеха, не им спореше. Но нали трябваше да имат някаква мая за новия живот на новото място. Избягваха селата. Не знаеха кого ще сварят там. Тайно се надяваха османлиите да са далеч назад. Замръкнаха край млада кория. Намериха кайначе и напоиха животните. Оставиха ги да пасат, преди да се стъмни съвсем. Не посмяха да запалят огън. Хапнаха набързо и мъжете се разбраха кой кога ще варди.

Още в утринния сумрак продължиха на север. По обяд изядоха, без да спират, по един комат със сирене. Пренощуваха още пет пъти и щом светна зората за шести път, планината вече ясно се виждаше пред тях. На всички им се искаше да се шмугнат в горите ѝ, но се наложи да пренощуват още веднъж. Когато потеглиха отново, гората като че бе на един хвърлей място, но потънаха в нея едва по мрачина.
– Знам де е дервента, ала ми се иска да минем по-встрани от големия друм.

Всички се съгласиха с Никола. Престрашиха се и запалиха малък огън. Тогава чуха звук от копита и от тъмнината се появиха два коня. Ездачите на тях не се виждаха ясно. Никола и Танас скочиха и стиснаха здраво ножовете, които извадиха от поясите си.
– С добро ви сварваме. Бягаме от османлиите - чуха тревожен младежки глас.
– Слизайте тогиз при нас - подкани Никола двамата новодошли.

Те слязоха от конете. Смъкнаха дисагите от гърбовете на добичетата и се приближиха към огъня. Бяха много млади, почти деца - момък и мома. Людете край огъня впериха очи в тях и зачакаха да чуят историята им.
– От Желювци сме. Бяхме тръгнали към града за пазара, ама дочухме конски тропот. Свърнахме в гората и се притаихме. Конниците прелетяха край нас кат хали и подир малко се чуха писъци откъм село. Заобиколихме го и препуснахме на север. Туй е. Дано ни вземете с вас, за дето и да сте тръгнали - издума момъкът и прегърна седналата до него мома.
– Разплакали са още три села, дорде стигнат до вашто - като на себе си проговори Никола. – Останете с нас. Утре тръгваме към дервента и отвъд ще търсим сгодно място да изкараме зимата. Тя не е мека като при нас. По онез места вали много сняг и става студено. Тряба да намерим де да прислоним глави до пролетес.

Поеха пак на път. Бяха по-спокойни в прегръдката на гората, но трябваше да търсят широки пътеки, за да може да мине талигата.

След три дни превалиха билото. Оттатък планината им бе по-трудно да намират път. Пред тях непрекъснато се изпречваха буйни потоци и трябваше да търсят брод. Но тъй неусетно се смъкнаха от най-високото. Харесаха поляна с бълбукаща рекичка между два оврага. Беше защитена от ветровете, а покрай нея сплитаха вейки вековни буки и дъбове.

Преспаха и на заранта се събраха да решат какво да правят оттук насетне.
– Мисля си, дет отпървом ни требе едно магаре. Да можем на него ряза дърветата. Како ще речете? - Никола, като най-възрастен, първи издума какво мисли.
– Право думаш, батьо. А какви къщи ще си стъкмим? - Танас искаше по-бързо да има къде да приберат на завет децата.
– Има много работа за вършене. Първен да направим ограда, да не нападат дивите животни добитъка, да издълбаем по една одая за сякое семейство. Ще изградим в тях оджаци. И нарове, дето да спим. Аз мисля ние с Танас да сечем ко̀ли за оградата, а булките и Гьорги да копаят.

Мъжете огледаха двата стръмни бряга и решиха къде да бъдат вкопани стаите. Бедата бе в това, че само Никола носеше сечива. Една голяма брадва, една малка балтийка, търнокоп, две мотики, лизгар и лопата. Отстрани на ритлите на талигата беше закачил и голямата бичкия. Не губиха повече време в приказки. Всеки се захвана за работа. На голям клонат дъб вързаха люлките на двете бебета. Ангел се зае да ги наглежда и да ги залюлява, когато бебетата в тях ставаха неспокойни."
Из книгата

Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com