Истински важните въпроси остават винаги в тайна... В спокойния и тих Цюрих мосю Жан - скромен, достоен човек, винаги готов да услужи - работи като консиерж в луксозния Грандхотел "Тур о лак".

Всъщност е прекарал там целия си живот. До деня, в който внезапно го пенсионират. Изведнъж изгубил своята цел и посока, мосю Жан не знае какво да прави с остатъка от живота си. Но тогава се сеща за малкия бележник, в който с внимание е записал всички желания и мечти на гости на хотела и на стари служители. У мосю Жан назрява план. Велик план. Той тръгва по следите на щастието, започва да изпълнява желанията на всички. Защото има прекалено много недовършени истории, които очакват хубавия си край... а мосю Жан не обича недовършените неща.

"Мосю Жан в преследване на щастието" е топла история с голямо сърце, която разплаква и разсмива, за обичта, за неочакваните обрати, за значението на удобните обувки и най-важното - за смисъла на щастието. С деликатен хумор и обич към малките хора, това е книга в духа на "Човек на име Уве" на Фредрик Бакман и "Елегантността на таралежа" на Мюриел Барбери.

Та нали всяко желание има някого, който да го изпълни?

"Който живее толкова дълго в един хотел, какъвто бе случаят с Марлене Вайс с моминско име Цу Енглишберг, а по-точно казано – тридесет и седем години и единайсет месеца – обикновено има собствено виждане за привичките в съответното място. При старата дама, която наскоро бе надхвърлила осемдесетте, това означаваше, че вече не я беше грижа дали някой случаен гост ще я зърне по халат и пантофи в коридора. Тя имаше навика, когато напускаше апартамента си (а това се случваше извънредно рядко), да се носи грациозно из празните коридори, сякаш стъпваше на педя над земята, и всеки, който я срещнеше, трябваше да се чувства привилегирован. Такива случаи обаче нямаше често. От една страна, тя излизаше само по изключение от покоите си в луксозния "Тур о' лак". А от друга, наказваше всекиго, който инцидентно попаднеше пред очите ѝ, с пълно пренебрежение. Само две-три от камериерките заслужаваха вниманието ѝ. Жулиет от Марсилия например или Мадрина от Куба, две млади жени, които се бореха за оцеляване с ниските си заплати в скъпия Цюрих, за да избягат от още по-мизерен и изпълнен с лишения живот в предградията на родните си градове. Те често се налагаше да изслушат дългите проповеди на госпожата на тема живота като цяло, мъжете в частност и особено вещицата на шестия етаж.

Вещицата от шестия етаж, чието име Марлене Вайс твърдо отказваше да назове и с която от тридесет и четири години не бе разменила и сричка, бе също толкова възрастната Шантал Дюпон, дама с напълно побеляла коса. Изправената ѝ, почти безтегловна походка бе довела дотам, че всички, с изключение на Марлене Вайс, с обич я наричаха "омагьосаната принцеса". Независимо дали бе вещица, или принцеса, приказната кариера на Шантал Дюпон бе толкова назад в миналото, че я познаваха само като име. Не бе останал почти никой, който да я помни (мосю Жан с удоволствие си я спомняше, но това можеше да се очаква).

Който не е запознат с особените взаимоотношения – или по-точно казано липсата на такива – на двете възрастни дами, които от толкова отдавна живееха под един, макар и голям, покрив, няма да разбере колко дълбок, да не кажем непреодолим, е ровът, образувал се между тях. При това едно време те бяха близки. Не точно приятелки, по-скоро колежки и съпернички, но в смисъла на съревнование между еднакво достойни противници, т.е. честни и изпълнени с уважение една към друга.

До онази случка през 1973^-та, а може би да е било и 1974 година, когато двете жени, тогава още почти млади и почти спиращо дъха красиви, се озоваха на една и съща сцена в прочутата Опера Гарние в Париж, за да участват в прослушването за една и съща роля – La Fille mal gardée1. И двете кандидатстваха за главната роля, но нито една от тях не я получи. Вместо това едната играеше гувернантката, а другата – майката. Коя от двете блестеше в коя роля, днес вече никой не помнеше (дори и мосю Жан, който обаче така и не бе гледал постановката). Всеизвестен факт бе обаче, че се стигнало до скандал, тъй като двете застаряващи балерини напълно засенчили по-младата колежка, изпълняваща ролята на зле опазеното момиче. В края на краищата и двете трябваше да напуснат продукцията. Тъмното минало бе погълнало незнайните причини, поради които по-късно дамите се настаниха в "Тур о' лак", как така никога повече не размениха и дума, нито пък защо едната наричаше другата вещица, а другата говореше за първата като за уличница. Всичко това бе забравено, когато Марлене Вайс крачеше през приглушено осветените хотелски коридори в едната ръка с чанта на "Диор", а в другата...

– Пардон, мадам, мога ли да ви помогна? – попита младата Мадрина.
– А ти какво правиш по това време в хотела, дете? – Въпреки че Марлене Вайс бе далеч по-ниска от кубинската камериерка, тя успя да я изгледа отвисоко. – Не трябва ли да си у дома?
– Хм – отвърна красивото момиче и повдигна рамене. – Почти няма смисъл. След няколко часа започва смяната ми.
– Дрън-дрън! Отивай при приятеля си и правете каквото си искате. Животът е прекалено кратък, за да го прекараш само в работа. Хайде, побързай.
– Да, мадам – прошепна Мадрина и направи лек реверанс.
– Ах, тези млади днес, нямат чувство за изпълнен живот – промърмори Марлене Вайс, преди да се изпъне в цял ръст (което не беше особено много) и да почука на вратата с номер 604, без да забележи как камериерката Мадрина се шмугва в един от близките апартаменти. Възрастната дама дори не бе забелязала колко красиво се бе облякло момичето.

Зад вратата нещо прошумоля, след това се чу тих глас:
– Да, моля?
– Отваряй – каза Марлене Вайс. – Трябва да поговорим.
Минаха няколко секунди и вратата се отвори.
– Вайс?
– Дюпон! – Марлене Вайс изгледа другата стара жена от горе до долу. – Мили Боже, колко си остаряла. – Тя бръкна в чантата си и направи онова, което замисляше от години."
Из книгата