Царството: Небесното царство през погледа на агностика

"Царството" (2014) - награда на в. "Монд", на сп. "Лир" и на сп. "Поан" - е книга с неопределен жанр: есе, роман, автобиография, историческо произведение. Еманюел Карер си задава въпроса: как се е стигнало дотук? Как един съвременен човек може да вярва, че Христос е възкръснал, а майка му го е заченала непорочно? Опирайки се на факти от собствената си биография и на опитите си да повярва в невъзможното, писателят съпоставя четирите Евангелия и Деянията на апостолите, проследява живота на лекаря Лука и тръгва по пътя на равина Павел, като се позовава на логиката, понякога на въображението си, и се опитва да извлече историческата истина, да ни разкаже как според него се е случила тази невероятна история и защо - и дали изобщо - все още са живи онези високо благородни и не дотам присъщи на противоречивата човешка природа предписания, проповядвани от Исус.

"Обичайте враговете си, добро правете на онези, които ви мразят...
Ако някой те удари по бузата, обърни му и другата,
ако някой ти отнеме дрехата, остави му и ризата.
На всеки, който проси от тебе, давай,
и който вземе нещо твое, не искай да ти го върне."

"Това е историята на един селски лечител, придружаван от банда несретници, които той плаши със зловещите си и загадъчни предсказания и които до един се разбягват, когато го арестуват. Приключението му трае три години, завършва с позорен процес и ужасяваща екзекуция. Би трябвало отдавна да е потънал в забвение. Но не. Две хиляди години по-късно още говорим за него. За Исус."
Мнение на френски читател

Еманюел Карер (1957) е внук на руски емигранти, син на известната френска интелектуалка, историчката Елен Карер-д'Анкос е френски кинокритик, сценарист и писател. Завършва политически науки, но изкуствата и литературата го влекат много повече. Започва кариерата си като кинокритик, а през 1984 г. издава първата си книга "Смелост". Пише и сценарии, един от които - "Снежният клас" - получава наградата "Фемина" (1995). Поразен от аферата Жан-Клод Роман, която потриса френското обществено мнение през 1993 г., той присъства на процеса и се свързва с убиеца с намерението да напише книга. Така се появява "Врагът" - прозвище на Сатаната, на злото, подтикнало Роман да избие цялото си семейство. През 2002 г. книгата е екранизирана от Никол Гарсиа.

"През тази пролет участвах в написването на сценария на един телевизионен сериал. Ето накратко сюжета: една нощ в малък планински град мъртвите се завръщат от небитието. Не се знае защо, нито защо точно тези мъртви. Самите те не знаят, че са мъртви. Откриват го в уплашения поглед на хората, които обичат, които са ги обичали и до които искат отново да заемат мястото си. Не са зомбита, не са призраци, не са вампири. Не сме във фантастичен филм, а в самата реалност. И най-сериозно си задаваме въпроса: да допуснем, че това невъзможно нещо наистина се случи. Какво би станало тогава? Ако, влизайки в кухнята сутринта, заварите дъщеря си, починала преди три години, да си приготвя купичка с мюсли и да се бои да не й се карате, защото се е прибрала късно снощи, без никакъв спомен какво се е случило предишната нощ, как ще реагирате? И по-точно, какви конкретни жестове ще направите? Какви думи ще произнесете?

Отдавна не пиша художествена литература, но мога да разпозная силната творба, когато ми я предложат, и тази бе най-силната, предлагана ми в кариерата ми на сценарист. В продължение на четири месеца работих с режисьора Фабрис Гобер всеки ден, от сутрин до вечер, изпълнен с ентусиазъм и често с почуда пред ситуациите, които измисляхме, и чувствата, които се опитвахме да внушим. После отношенията ми с възложителите се влошиха. Двайсет години по-възрастен съм от Фабрис и по-трудно от него понасях непрекъснато да ме изпитват младоци с тридневна брада, които можеха да ми бъдат синове и отегчено се мусеха на написаното от нас. Голямо бе изкушението ми да им кажа: "Щом толкова добре знаете какво трябва да се направи, момчета, направете го сами". Поддадох му се. Въпреки мъдрите съвети на жена ми Елен и на агента ми Франсоа отказах да проявя смирение и затръшнах вратата след себе си в средата на първия сезон.

Съжалих за жеста си няколко месеца по-късно, на една вечеря, на която бях поканил Фабрис и главния оператор Патрик Блосие, снимал филма ми "Мустакът". Бях сигурен, че Патрик е идеалният избор и за снимките на "Възкресените", сигурен, че с Фабрис ще се разбират чудесно, и точно така стана. Но като ги слушах онази вечер на кухненската маса да говорят за подготовката на сериала, за историите, измислени от нас двамата в кабинета ми, стигнали вече до етапа избор на декори, на актьори, на техници, усещах почти физически как се задвижва огромната и вълнуваща машина на филмопроизводството и си казвах, че и аз трябваше да участвам в приключението, че не участвам по моя собствена вина. И изведнъж се натъжих, натъжих се като Пийт Бест, в продължение на две години барабанист на малка ливърпулска банда, наречена "Бийтълс", напуснал я точно преди сключването на първия ѝ звукозаписен договор и, предполагам, прекарал в съжаления остатъка от живота си. ("Възкресените" пожънаха световен успех и съвсем наскоро получиха международната награда "Еми" за най-добър сериал в света.).

Много пих на онази вечеря. Опитът ме е научил, че е по-добре да не се разпростираш върху това, което пишеш, докато не си приключил с писането, и особено ако си пиян - тези екзалтирани изповеди винаги се заплащат с поне една безплодна седмица. Но онази вечер, несъмнено за да преборя яда си, да покажа, че и аз от своя страна правя нещо интересно, разказах на Фабрис и Патрик за книгата за първите християни, която пишех вече от няколко години. Бях я зарязал, докато се занимавах с "Възкресените", и току-що отново се бях заловил с нея. Разказах им я така, както се разказва сериал."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg