"Правех чай, когато чух звънеца на вратата. Бях толкова погълната от мислите си, че не го бях чула първия път. Отворих вратата на Махшид. "Помислих, че не сте вкъщи", каза тя, подавайки ми букет от бели и жълти нарциси. Докато сваляше черната си дреха, ѝ казах: "В къщата няма мъже - можеш да свалиш и това". Тя се поколеба, преди да се освободи от дългата черна забрадка. И Махшид, и Ясси ходеха с покрити глави, но Ясси напоследък носеше по-свободно забрадката си. Завързваше я на хлабав възел под брадичката, така че тъмно кестенявата ѝ коса, небрежно сресана на път по средата, се подаваше отдолу.
Махшид обаче имаше прическа, косата ѝ беше старателно подвита навътре. Късият бретон я правеше по странен начин старомодна, стори ми се, че изглежда повече като европейка, отколкото като иранка. Върху бялата си блуза носеше тъмносин жакет с огромна жълта пеперуда, избродирана на дясната страна. Посочих пеперудата: "Това в чест на Набоков ли е?".
Вече не си спомням кога Махшид дойде за първи път на моите курсове в университета. Струваше ми се, че винаги е била там. Баща ѝ, набожен мюсюлманин, подкрепяше ревностно Революцията. Тя носеше забрадка и преди Революцията, а в дневника си пишеше за самотните сутрини, когато ходела в един моден девически колеж, където я подминавали и не ѝ обръщали внимание - по ирония на съдбата заради облеклото ѝ, кое то по онова време привличало много погледи. След Революцията изкара пет години в затвора заради връзките си с една дисидентска религиозна организация, беше ѝ забранено да продължи образованието си за срок от две години след излизането ѝ от затвора.
Представям си я в онези предреволюционни дни как върви нагоре по улицата към колежа в слънчевото утро. Виждам я как крачи сама, забила глава в земята. Тогава, както и сега, не се е радвала на ясния ден. Казвам тогава, както и сега, защото Революцията, която наложи и на други да носят забрадки, не избави Махшид от нейната самота. Преди Революцията тя би могла в известен смисъл да се гордее, че е изключение. Тогава е носила забрадката като свидетелство за своята религия. Решението ѝ е било доброволен акт. Когато Революцията налага на други да ходят със забрадка, нейният акт става безсмислен.
Махшид е благовъзпитана в истинския смисъл на думата: у нея има благородство и някакво достойнство. Кожата ѝ грее като лунна светлина, очите ѝ са с формата на бадем, а косата ѝ е смолисто черна. Облича се в пастелни цветове и говори тихо. Религията би трябвало да я закриля, но не го прави. Не мога да си я представя в затвора.
През всички години на познанството ми с Махшид тя рядко споменаваше за преживяванията си в затвора, които я бяха оставили за цял живот с увреден бъбрек. Един ден говорехме за всекидневните си ужаси и кошмари и тя каза, че спомените от затвора я връхлитат от време на време, но още не знае как да ги изговори. "Във всекидневието обаче - добави тя, - има не по-малко ужаси, отколкото в затвора."
Из книгата
Рейтинг: 9.33 / 3 гласа
