"...и се проснах. Както ситнех, издокарана с всички световни марки от кварталното магазинче за втора употреба. Една плочка на тротоара изкашля струйка кал върху жълтия ми шлифер "Дизел". Първа мисъл: "Няма да стана пък, искам да си лежа тук завинаги". Втора мисъл, прословутата разумна българска втора мисъл: „Ането ще ми помогне да се надигна от този тротоар". Погледнах нагоре. Никаква протегната длан. Ани си беше сложила ръцете на кръста, сякаш се готвеше да затропа ръченица, обаче лицето и беше на друго мнение. Гледаше с някаква аранжирана досада, сигурно си и потропваше оперетно с крак. "Ставай!"
Какво всъщност знаех за Ани, та бях тръгнала след нея към място, за което преди час и през ум не ми бе минавало? Психотерапевтите съществуват ли изобщо, или тя си ги беше измислила? Това не са ли едни хора от филмите, на които плащаш, за да ти кажат колко гадна е била майка ти, в по-редки случаи баща ти?
Ането е много добра майка, това поне знам за нея със сигурност. Тя си има дете, за да си играе с него. По-млада е от мен, то кой ли вече не е. Ани е ледено умна и пожароопасно забавна. Тези две неща обикновено отиват при различни хора, но при Ани са се кръстосали и съществуват в такава прелестна комбинация, че за срещите с нея трябва да късат билети.
Преди час ми разказваше как решила да запише сина си в училище за... земе... надарени...тресение... деца. (Това може и да прилича на някакви литературни тропи, обаче не е. Наистина току-що стана земетресение, денят е 24 май 2014 година.) Залюля, нещо в стаята заскърца, а родопските ми чанове, овесени на греда под тавана, се раздрънкаха като подгонено стадо. Спря да клатушка, но само за да се засили. И като почна... 1, 2, 3, 4, стига, моля те... 5, 6 - спри! - 7, ами ако епицентърът е в София - децата! - 8, 9, нека не е в Бургас, заради Мичон... нека не е във Варна, заради Сибила... нека не е в Гърция, заради Елена... нека е далече... 10, 11, 12... ама не чак толкова далече, че да е в Лондон при Лиза... ако може и в Испания да не е, заради сестра ми...
То люшкаше, аз броях, броях, стигнах до дванайсет, точно като абитуриентите отвън, които поне от седмица се деряха в стил "един неразделен клас". После излязох изпод касата на вратата, погледах малко треперещите си пръсти и се пъхнах във фейсбук. В Егейско море било, съобщаваха най-чевръстите интернавти. Откога се каня да опиша психотерапията си, дали пък Земята не ми дава знак, че не трябва да го правя? Или обратното? Не знам. Но ще го сложа това земетресение в някое скришно джобче, става за оправдание и в двете посоки. Изобщо не бях усетила, че и коленете ми треперят. Едва ме заведоха до огледалото, от което ме погледна нещо, по-пребледняло и от онова духче от една детска анимация... как се казваше... Земетресение. Психотерапията какво е - себетресение?
На три-четири години синът на Ани дал неопровержими доказателства, че е необикновено дете, за най-кратко - надарено. Само трябвало да се яви на някаква приемна комисия в съответното специално училище, където покълващите му дарби да пораснат, цъфнат и вържат плод. (Сетих се, Каспър се казваше духчето.) Мъжът на Ани изобщо не бил въодушевен, но пък бил изцяло наясно какво трябва да (не) прави, когато Ането е ентусиазирана по някой въпрос. Няма такова нещо, на което Ани да не е готова за детето си, камо ли да отвее някаква комисийка. В насрочения за прослушвания ден отишли в училището. Във фоайето вече чакали няколко бъдещи гения и по-редови таланти, чиито родители ги подготвяли за влизане с последно оправяне на корделки, приглаждане на подгънати крачолчета и ос - новно - бърсане на носове.
Наближавал редът на едно момченце, което твърдо било против да си демонстрира дарбите пред комисия. Било се залепило по корем като ваденка върху килима, впило нокти в една персийска шарка, а бащата го дърпал за краката: "Марселчо, стани! Чуваш ли, ставай да изпееш песничката". Марселчо бил гласовит като флекс, личало от писъците му. Цепел интериора надарено. Мъжът на Ани я погледнал с оня подъл казвах-ли-ти-аз поглед. Бащата на Марселчо го влачел за краката, а Марселчо пускал бримки на килима с ноктите си. Тогава се появила майката, надвесила се над бъдещия Карузо и изсвистяла: "Тя и кака ти Беатриска отначало не искаше, ама на, влезе и човек ще стане от нея". Мъжът на Ани бил изцяло запълнил капацитета сис Марселчо, та нямало място и за кака му Беатриска. Кимнал на Ането и изхвърчали навън, съсипвайки окончателно контактите на детето си с плеяда бъдещи звезди на сцената и съответните им меценати. Ани е царицата на хрупкавите сюжети.
Както се смеехме на тази история, която със сигурност нямаше да е изобщо смешна, ако не я разказваше Ани, тя ме погледна и каза: "Драга моя, ти си на ръба и надничаш в пропастта". Този и поличбен поглед не пасваше на обстановката, ама тя така действа - пуска един лъч в теб и по-добре е да не се правиш, че не е видяла правилно какво се е насъбрало в някое кьоше на душата ти. Ами, да - казах, - нещо такова като че ли правя. "Всичко е наред, предполагам."
Из книгата