Машина за ангели

Джо Спорк прекарва дните си в поправка на часовници. Той е син на известен лондонски гангстер – касоразбиващия, влакоограбващ и картинокрадлив Матю "Картечния" Спорк - но е загърбил тази част от фамилната история и търси спокойния, достоен живот на дядо си.

Само че семейното минало го догонва и го понася на вихъра си, когато Джо случайно активира необичаен часовников механизъм, който се оказва... машина за унищожение на света. Или може би за спасението му? Със спокойния живот е свършено в миг. Джо е на мушката на британското правителство (по-точно негова секретна служба, неограничена от законите) и на диаболичен диктатор, оглавил орден от луди монаси с вкус към странни технологии. На негова страна обаче са Еди Банистър - завеяна любезна старица и пенсиониран секретен агент с бомба в чантата, и митична адвокатска кантора, която оказва спешни услуги от всякакъв калибър. Ама наистина всякакъв.

Джо Спорк трябва да спаси света, но за целта се налага да се пребори с механизирани войници, психопатични серийни убийци, гениални учени и какви ли не други заплахи за разумния живот във Вселената. А може би е време да призове на помощ лондонския подземен свят, затънал в летаргията на лесни и сигурни престъпления? Едно е сигурно - ще има фойерверки.

"Жизнерадостно тържество от смела изобретателност… чиста наслада. Какво приключение!"
Патрик Нес

"Това брилянтно безгранично творение на тъмен гений се захранва от собствена френетична енергия и избухва в безкрайно остроумие, изобретателна амбиция и дяволски добро писане! Ще я приключите, изпълнени със страхопочитание и останали без дъх, изпитали наистина нещо специално."
Мат Хейг

Ник Харкауей е наследил от баща си, легендарния писател Джон льо Каре, умението да разказва завладяващи истории.

В седем и петнадесет сутринта в спалнята си – малко по-студена от вакуума на космоса – Джошуа Джоузеф Спорк носи въздлъжък кожен шлифер и чифт от бащините си чорапи за голф. Папа Спорк не беше роден играч на голф. Като изключим всички други разлики, истинските любители на играта не се сдобиват с чорапите си посредством кражба на цял камион с товар, предназначен за дружеството в Сейнт Андрюс. Така не се прави. Голфът е религия на търпението. Чорапите се появяват в живота и го напускат, а мъдрият играч на голф изчаква да забележи желания от него чифт и го купува без суетене. Идеята да се тикне картечен пистолет "Томпсън" в лицето на едрия шофьор шотландец и да му се каже да слиза от кабината, че инак ще я декорира... ами, така де. Човек с подобно поведение никога няма да си свали хендикапа под двуцифрено число.

Хубавото в случая е, че Джо не смята тези чорапи за собственост на Папа Спорк. Те са просто един от двата хиляди чифта, наследени, когато баща му отиде в големия небесен пандиз, част от съдържанието на склад на самообслужване на "Брик Лейн". Той върна плячката, поне колкото му беше по силите – наследи странна, шарена колекция, извънредно типична за присъщия на Папа Спорк твърде ексцентричен престъпен живот, – и се оказа, че са останали няколко куфара с лични вещи, семейни библии и албуми, разни дреболии и финтифлюшки, които бащата на Джо явно бе откраднал от своя баща, и няколко чифта чорапи, които председателят на клуб "Сейнт Андрюс" му предложи да запази като спомен.

– Оценявам жеста с връщането, не ви е било никак лесно да го сторите – каза му председателят по телефона. – Стари рани и тъй нататък.
– Всъщност просто се срамувам.
– Мили Боже, ама недейте! Достатъчно лошо е, че греховете на бащите ще се предадат и прочие, та да вземете и да се срамувате от тях. Моят баща беше в Бомбения отряд. Помагаше да планират бомбардировките на Дрезден. Представяте ли си? Кражбите на чорапи са направо добродетелна проява спрямо това, какво ще кажете?
– Предполагам.
– Това с Дрезден е било по време на войната, разбира се, така че сигурно тогава си е било в реда на нещата. Голям герои-зъм, без съмнение. Но съм виждал снимки. А вие?
– Не.
– Постарайте се и да не ви попадат, честно. Запечатват се в паметта. Но ако някога ви се случи по някаква проклета от Бога причина, сигурно ще се почувствате по-добре, ако носите чифт чорапи с шарка на ромбчета. Слагам няколко в колет. Ако това ще намали вината ви, ще избера абсолютно най-ужасните.
– О, да, ами добре. Благодаря ви.
– Аз самият съм пилот, да знаете. Цивилен. Едно време ми харесваше, но напоследък не мога да прогоня от мислите си онези ми ти сипещи се фугасни бомби. Та малко съм се поотказал да летя. Срамота, честно казано.
– Да, така е.

Следва пауза, докато председателят на дружеството обмисля възможността да е разкрил за себе си доста повече, отколкото е възнамерявал.
– Добре тогава. Ще бъдат цвят шартрьоз. Аз самият доста ги харесвам и ще взема един чифт и за мен, ще ги нося следващия път, когато ида да навестя стария бащинко горе в "Хоули Чърчярд". Ще му река: "Глей ся тука, старо страшилище такова, докато ти си се навивал, че е абсолютно наложително да размажем пълен с цивилни град, бащите на другите хора са се ограничавали до кражба на грозни чорапи". Туй ще му покаже къде зимуват раците, а?
– Предполагам.

Ето така се стига до обутите на краката на Джо плодове на този странен разговор, които са твърде добре дошли между неподлаганите му на педикюр стъпала и ледения под. Коженият шлифер обаче е предпазна мярка срещу нападение. Джо притежава халат – или по-скоро хавлия за баня, – но макар тази дреха да е по-удобна за носене, тя също така е и по-уязвима. Джо Спорк обитава надстройката на складовото хале, в което се намира работилницата му – работилницата на дядо му, Бог да го прости, – в овехтял, тих лондонски квартал недалеч от реката. Напредъкът на прогреса е подминал тази част на града, понеже гледката е сива и ъгловата, а в халето силно мирише на речна тиня, та Джо на практика се шири самичък в цялата огромна сграда, макар да е, пресвети небеса, донякъде обвързан и с банки и наемодатели. Матю – както се наричаше безпътният му баща – се отнасяше небрежно към дългове на хартия; парите бяха нещо, от което винаги можеш да си откраднеш още.