Забранената по време на социализма сага "Мъртвите сибирски полета" се завръща на български в ново издание с твърди корици за пръв път от 25 години насам. Човешки съдби, обречена любов и революция се разкриват на фона на бляскавите дворци на Санкт Петербург, където, в самото сърце на императорска Русия, неумолимо приближава краят на една ера - краят на династията на Романови.

Това е свят на анархисти и революционери, а тайната полиция бди иззад всеки ъгъл. Но никой не е в безопасност от ужасяващите рудници на Сибир, където самите живи пеят песента на мъртъвците...

Годината е 1860. Блясъкът от дворците на Нева осветява цял Санкт Петербург, а най-великолепният от всички е царският дворец, откъдето Александър II управлява цялата руска империя с желязната си ръка. Неговата безмилостна воля не се колебае дори пред членовете на собственото му семейство. Когато царят научава, че по-малкият му брат, великият княз Константин, има извънбрачно дете с дъщерята на немски барон със съмнителна история, в гнева си той изпраща и майката, и детето на заточение в ледените степи на Сибир. Сибир е дума, която предизвиква ужас в душата на всеки, а робството в каторгите му означава сигурна смърт.

Майката и детето обаче не са осъдени да потънат в забвение. Кръвта на Романови е ценна - тя може да бъде както основа за съграждане на империя, така и оръжие за унищожението ѝ. Под блясъка на висшата аристокрация Русия е обхваната от ноктите на отчаянието и бедността, а хора, които бленуват да сринат стария свят и да съградят нов от руините му, прегръщат все по-здраво идеите на нихилизма. Лидерът на нихилистите Михаил Бакунин тръгва по следите на княжеското дете, а сибирските заточеници се готвят да се надигнат от ужасяващия си затвор... и да запеят песента на мъртвите.

Обречена любов и революция се борят за надмощие в самото сърце на имперска Русия, тайната полиция дебне иззад всеки ъгъл, а краят на една ера неумолимо наближава - краят на династията на Романови.

"Празнуваше се по руския календар 1860 година.
Повечето от величествените дворци, които се издигаха на бреговете на Нева, бяха притежание на руското царско семейство. Тази нощ те бяха бляскаво осветени. Очарователната светлина на многобройните лампи и свещници се процеждаше през големите прозорци на улицата и се смесваше с кристалната лъскавина на смразения лед на Нева в неописуема гледка. От навъсените вечерни облаци, които обвиваха столицата на могъщия цар, непрекъснато валеше сняг, който застла улиците и покривите на грамадните къщи, издигнати от двете страни на главната петербургска улица. Петербург бе потънал в сняг! Картината бе очарователна; човек неволно се унасяше и я наблюдаваше жадно. Улиците бяха препълнени с хора! Където и да погледнеш - засмени лица и ясни погледи. И най-бедните се бяха пременили и всеки се промъкваше през навалицата, за да отиде час по-скоро в топлата стая, където го очакваше врящият вече самовар. Наредени една след друга в средата на широките улици, шейните се надпреварваха. Ясният глас на малките звънчета и знаменца, окачени на конете, отекваше далеч в хубавата нощ.

В православна Русия всеки нетърпеливо очакваше осъмването на новата година, за да дочака с нея нов живот, нови надежди, нови радости. Същата нощ, преди камбаната да възвести началото на новата година, от една къща близо до зимния дворец на царя излезе загърнат с дълга наметка човек. Като вдигна нарочно яката на наметката си, този нощен минувач предпазливо се огледа на всички страни и с бързи крачки се запъти към Невския проспект. Главната улица на руската столица беше препълнена с хора, шейни и кочияши. Човекът с черната зимна наметка се смеси с тълпата и бързо се изгуби от очите на любопитните минувачи. Той вървеше бързо напред. На честитките за новата година отговаряше само с кимване на глава. Бързаше напред, без да се обръща, докато стигна до прочутия тогава руски базар "Вавилон".

За минутка той се спря, доближи се до една шейна, която стоеше в средата на затрупаната със сняг улица, сякаш нарочно го очакваше. Щом съгледа човека с дългото наметало, кочияшът сне учтиво шапка, поклони се и след това подсвирна по обичая, което бе знак, че е готов за тръгване. Кочияшът плесна с камшика и конете тръгнаха в ситен тръс по посока на едно от бедните предградия на богатата руска столица. Снегът постоянно валеше. Шейната бързо напредваше по снежната улица, докато изведнъж спря пред ниска дървена къща, чиито прозорци бяха затворени с дървени капаци.

Човекът с наметката скочи от шейната и бързо се отправи към малката врата, но тъкмо когато напипа ключалката, пред него се изпречи някаква просякиня, която не бе забелязал досега.
– Бог да те благослови, братко! Извади си кесията и отдели нещичко за бедната жена за Нова година.

Странникът се стресна. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му, тъй като видя, че стоящата на колене жена е олицетворение на бедността. Той бързо мушна ръка в джоба на наметката си, извади няколко сребърни монети и ги подаде на просякинята. Непознатата жена погледна алчно парите, след това блъсна ръката на странника и монетите се разпиляха по снега.
– Сребро? - извика просякинята с глас, пълен с презрение. - Князете даряват злато, а не сребро! Вие не сте кавалер, велики княже Константине!

Странникът побледня. Всяка дума, излязла от устата на просякинята, бе остър нож, който пробождаше гърдите му. Той понечи да се втурне след нея, да я задържи и принуди да говори, но тя успя да завие зад ъгъла, преди той да дойде на себе си от изненадата. "Това не е на добро - помисли младият човек, като гледаше унесено затрупаната със сняг улица. - И тъкмо сега, в навечерието на новата година! Този случай потвърждава моето мрачно предчувствие. Трябва да се постарая Елисавета да не забележи и най-малката сянка по лицето ми. Защо да я натъжавам?"

С тези мисли той се приближи полека до вратата, отвори я и влезе в преддверието, което бе наредено с доста добър вкус. На един разкошен полилей горяха благоуханни свещи. Пламъчетата им се отразяваха върху тъмните стени и бяха твърде приятни за окото. По всичко личеше, че странникът добре познава къщата. Без стеснение той хвърли наметката си върху зеления копринен фотьойл и се изправи пред едно огледало, в което се оглеждаше хубавата му мъжка фигура. Той беше хубав, изящен мъж. Облечен бе с красива униформа на царски офицер от флотата. Бляскавите, скъпоценни златни еполети показваха, че е адмирал от царската флота. Тъкмо когато сваляше шашката от кръста си, вратата, която водеше към преддверието, се отвори изведнъж и на нея се показа млада жена. Неговото лице светна от неописуема радост.

– Елисавета! - извика той и протегна ръце. - Моя мила Елисавета! Ти си ме чула да влизам, а аз желаех да те изненадам!
Възхитена и развълнувана, тя се хвърли в прегръдките на този величествен мъж.
– Знаех, че ще дойдеш, Константине - извика весело тя. - Ах, твоята Елисавета щеше да прекара една много тъжна Нова година без теб.
– За мен щеше да бъде още по-тъжна - отвърна младият адмирал и отведе любимата си в една стая, наредена с твърде добър вкус. - Затова и аз напуснах угощението в царските дворци, където царят бе събрал всички членове на семейството. Ах, вярвай, миличка, това не бе така лесна работа, нали знаеш, че от някое време насам следят много внимателно моите стъпки, но някаква висша сила ме привличаше към теб, и да бях знаел, че ще заплатя с главата си, пак щях да дойда при моята мила Елисавета, макар и за малко.

С неописуема нежност той притегли своята любима към себе си и покри с целувки устните ѝ. Жената, която младият офицер държеше в своите ръце, бе в разцвета на младостта си. Лицето ѝ наистина бе поизгубило онази мека и хубава форма; при все това витата ѝ снага имаше приятна гъвкавост, а вратът, гърдите и раменете ѝ - онази закръгленост, които биха били добре оценени от живописците. Изкусно заплетената ѝ кестенява коса хармонираше с черните ѝ, но ясни очи, а също така и с пурпурночервените ѝ устни. Със страстен копнеж отговаряше младата жена на всяка целувка на младия офицер.

– Колко щастлива се чувствам, когато ти си при мен - каза тя. - Страхувах се, че няма да дойдеш, и все ми се струваше, че царските стражари ще дойдат и ще ме отведат заедно с детето някъде далеч от този тих кът, където бяхме толкова доволни и щастливи!
– Царски стражари? - повтори младият адмирал. - Бъди спокойна, мила моя. Брат ми, мощният господар на цяла Русия, който с желязната си воля може да съсипе всички народи, който може да създава закони, предизвикващи цели потоци кръв, той, Александър II, не може да унищожи любовта, която свързва нашите сърца, и да ни застави да забравим един за друг."
Из книгата