"За приключенията си като морски капитан съм ви разказвал в друга книга. Ако сте я чели, вече знаете, че морски капитан не съм бил. Отсега си признавам - и армейски генерал не станах... Но съм воювал на различни фронтове в социалистическата казарма точно две години и три месеца - достатъчно време, за което един редник може да израсне до маршал, ако е носил в раницата си маршалски жезъл. Аз жезъл в раницата си на школник не носех, а носех всичко, което беше описано в повиквателната - два чифта чорапи, два чифта гащи и прибори за бръснене.

Приборите за бръснене веднага ми ги откраднаха, гащите малко по-късно. Но най ме е яд за друго откраднато - тия две години и три месеца от живота ми. Който май ще е единствен и друг не се предвижда. Макар Уди Алън да казва: "Не, че вярвам в прераждането, но за всеки случай ще си взема чифт бельо за смяна", аз резервно бельо за другия живот няма да нося - и там ли да ми го откраднат като в казармата? Късно е вече да се жалвам - за изгубените гащи и изгубеното време между 1983 и 1985 година. Социализмът взе от едни хора къщи и фабрики, на други - бъдещето, на трети им взе целия живот, не върви да се оплаквам за някакви две години и три месеца...

Вярно, че бяха от най-прекрасната ми възраст - младостта. Влязох точно на 23 години, излязох на 25 и 3 месеца. (Не съм дребнав, но и тия 3 месеца не мога да ги простя, винаги ще ги напомням - оттук до края на книгата.) Точно бях завършил университета, бяха ме назначили вече на работа в "Стършел", всеки ден пишех смешки и имах велики творчески планове. И изведнъж: край на личните планове! Тръбата свири сбор, държавата ме призовава да я браня! Първото, което се запитах: споменатият Уди Алън (също колега хуморист) ходил ли е в казармата, за да защитава американската си държава? Доколкото знаех, той свиреше на кларинет в един нюйоркски бар, а не гърмеше с автомат в някоя военна база на Пентагона - в Тексас или Аризона.

А аз съм длъжен - иначе съд! Добре, от мен да мине, ще защитя отечеството - но от кого? Не виждах чужда армия да ни превзема, нито вражески танк да атакува бащиното ми огнище. И аз ли като съветския боец Матросов (от деца ни възпитаваха с подобни героизми) да затискам с тяло амбразурата, или с връзка гранати да се хвърлям под натовски танкове? По онова време соцпропагандата ежедневно ни подгряваше, че сме на ръба на войната: натовците от Западна Европа и ястребите от Щатите искат да унищожат социализма. Военнолюбците империалисти са готови да запалят Трета световна война, трябва да ги спрем! Защитата на мира и социализма е върховен дълг на всеки българин! С оръжие в ръка да се борим за мир! Ако не друго, във Факултета по журналистика се бях научил да не вярвам на пропагандата и автоматично да си затварям ушите, когато ме наставлява Глас на рупор - от упор.

Сега Гласът на рупора ме призоваваше да воювам за мир - схващах тоя абсурд (война за мир) и никак не ми се воюваше. Но имах ли избор? Връстниците ми на Запад го имаха: на повечето места в цивилизования свят армиите бяха професионални, а военната служба не беше задължителна. Но разликата между тях - там, и нас - тук, си я знаехме. Те бяха свободни хора, можеха да пътуват по света, да живеят, където си поискат, да четат, каквото поискат, да слушат музиката, която им харесва, и да се обличат, както намерят за добре. НИЕ нямахме такива права, можехме най-много да идем на запад до ГДР, но само на екскурзия, организирана от "Балкантурист", да учим в чужбина - но само в Москва (децата на отговорните другари бяха с предимство), да четем - от "Как се каляваше стоманата" до "Син на работническата класа", да слушаме естрада от Емил Димитров до Муслим Магомаев и от Лили Иванова до Алла Пугачова. От малки ни пазеха от "западното влияние" - бяхме чавдарчета и пионери ("Рапорт даден, рапорт приет"), после задължително комсомолци ("Комсомол, Комсомол - ти летиш като сокол!")... В училище ни мереха косите на сантиметър и ни стрижеха с ножица, гонеха ни, ако сме с дънки, изключваха ни за слушане на упадъчната рок музика... В гимназията имахме задължителни часове по военно обучение, в които пенсионирани офицери ни учеха да разглобяваме автомат "Калашников" и пистолет "Макаров" - не само момчетата, но и момичетата. В десети клас лагерувахме една седмица на военен лагер в рилското село Говедарци - униформи, маршировки по плаца и стрелби - пак с "Калашников" - автоматът, обявен за върховно постижение на съветската индустрия.

Докато "Дженерал мотърс" произвеждаше линкълни и кадилаци в Щатите, а Федералната република Германия - мерцедеси, съветските (и български) военни заводи бълваха автомати. За автомобил у нас се чакаше по двайсет години, за апартамент - и повече, за цветен телевизор - по няколко седмици на денонощна опашка. Но виж: "Калашников" бе осигурен на всеки социалистически гражданин - да воюва за мир срещу силите на империализма. Когато завършеше гимназия, младият американец тръгваше да пътува до Стария континент - задължително да види Рим и останките на Древна Гърция. Щом завършеше гимназия, българският младеж трябваше да влезе в казармата и да получи своя автомат. Номерът на моя автомат го помнех доскоро - почти трийсет години. След като го издадох на старшината, номерът остана като щампован в паметта ми. Опитвах се да го забравя - напразно. Животът си течеше, годините минаваха, забравях любими книги и филми, лица на любими хора, вълнуващи срещи, драматични раздели... Но номера на моя "Калашников" не можех. Понякога той изплуваше в паметта ми на най-неочаквани места - казвах него, когато счетоводители ме питаха за ЕГН-то или в обувен магазин вместо номера на обувките си.

Преди седмица в един хубав ден установих, че вече не го помня... Нито една цифра от поредицата. Дали това не е първи знак от г-н Алцахаймер? Дали господинът не се е заиграл с гумичката, за да изтрие всяка информация от мозъчната ми кора, започвайки от военния раздел, раздел "Казарма"? Затова реших да побързам с тази книга - разказ за социалистическата казарма, преди Алцхаймер да се е разбързал с гумичката."
Из книгата