Четирите легендарни царства

Матю Райли Времетраене: 0:51 мин. Редът на капитала Клара Е. Матеи Времетраене: 0:56 мин. Как мисли кучето Хана Малой Времетраене: 0:53 мин. Разкрий лъжата Ейми Тинтера Времетраене: 1:05 мин. Мисли за мен Бека Мак Времетраене: 0:56 мин. Изкуството на общуването и секса Калин Николов Времетраене: 1:05 мин. Последната любовна песен Лусинда Райли Времетраене: 0:59 мин. Разгледайте отвътре!: Изкуственият интелект Алекс Фрит, Виктория М. Уилямс Времетраене: 0:55 мин. Справихме се, хлапе! Мемоари Антъни Хопкинс Времетраене: 0:55 мин. Видове листосъбирачи и духалки Времетраене: 3:07 мин. Нашата Коледа. Разкази - книга 3 Времетраене: 0:49 мин.

Ново вълнуващо приключение за Джак Уест!

Джак се завръща - и не е сам! Залогът е астрономично висок... Зловеща древна церемония, от която зависи съдбата на света. Джак Уест-младши се събужда в подземна килия. Последният му спомен е, че е посетил свръхсекретна военна база... Оказва се впримчен в адски сценарий. Бил е избран да участва в Игрите - смъртоносни изпитания, представляващи древен ритуал. Ако откаже, приятелите му и дъщеря му ще бъдат убити. Съдбата на Земята е поставена на карта. Джак трябва да прекоси дяволски лабиринти, да се бие с безмилостни убийци и да преживее невъобразими ужаси. А зад всичко това стоят тайнствени сили: четирите легендарни царства.

Книгата е част от поредицата трилъри за Джак Уест от Матю Райли.

"Познаваше първото - беше древният египетски глиф анкх, който означаваше "живот". Вторият символ приличаше на въртящ се октопод с четири пипала. Вариант на древен символ, срещащ се в индуската, будистката и неолитната култура. Наричаха го тетрагамадион. Докато го гледаше, Джак имаше отчетливото усещане, че е виждал символа съвсем неотдавна, но не можеше да си спомни къде. Премигна и напрегна паметта си. Ала нямаше полза. Умът му все още беше твърде изтощен.

Опита да си спомни къде беше ходил за последно, преди да загуби съзнание и да се събуди тук. "Пайн Гап", помисли си. Строго секретната база в австралийската пустиня. Беше отишъл там, за да присъства на среща на много високо ниво. Нещо във връзка с разположението на антените на радиотелескопа SKA... Спомни си как пристигна в базата край отдалеченото градче Алис Спрингс с Лили, Алби и кучетата и как въоръжената охрана ги пусна вътре. Спомни си как пред лабораторията към обсерваторията Пайн Гап го посрещна високият очилат генерал Ерик Ейбрахамсън - добродушният, но с ум като бръснач мъж, който бе заменил дългогодишния шеф на Джак генерал Питър Косгроув, след като Косгроув беше издигнат на по-висока позиция. Ръкуваха се и Ейбрахамсън го представи на своя бъдещ приемник - генерал със строга физиономия, казваше се Конър Биърд. Поради ъгловатото му лице и добре оформената му рижа брада оперативната му позивна беше предопределена - още от първите си дни в армията беше известен като Рижата брада.

- Радвам се, че си се облякъл подобаващо за случая, Джак - бе му казал Ейбрахамсън иронично.
Джак беше облечен небрежно - джинси и синя риза върху бяла тениска. Върху титановата протеза на лявата си ръка носеше кафява велурена ръкавица, на дясната китка имаше обикновен противоударен часовник "Касио". Усмихна се на Ейбрахамсън под пустинното слънце.
- Вече не работя за теб, така че се обличам както искам.
След като поздрави Лили и Алби, Ейбрахамсън се наведе и погали кучетата.
- Не съм ги виждал, откакто бяха малки.
Джак отвърна:
- Сега съм техен. На всички около мен. На Зоуи. На Лили. На кучетата. Някога бях петият най-велик воин, нали?
Ейбрахамсън се засмя.
- Ами Хор? Той какво мисли за кучетата?

Джак подсвирна рязко и след миг верният му сокол скитник Хор, който се носеше във висините, кацна на рамото му. На врата му имаше кожена яка, на която беше монтирана миниатюрна камера. Птицата се вторачи в Ейбрахамсън и Биърд, сякаш надничаше в душите им.
- Търпи ги - каза Джак и Хор отново литна във въздуха.
- Да влезем. - Ейбрахамсън ги поведе през вратата на лабораторията. - Трябва да ти покажа нещо важно.

И после нищо... нищо, докато не се събуди тук и не влезе този мъж, маскиран като бик, който опита да го убие. Все още седнал на прашния под на килията, Джак огледа тялото си. Някъде по пътя бяха изчезнали синята му риза и маратонките. На тениската му с дълги ръкави, подарък от Лили отпреди години - когато беше тринайсетгодишна сладурана, а не поумняла девойка на двайсет - имаше картинка на Хоумър Симпсън, проснат в надуваем детски басейн, в несвяст от пиене и заобиколен от празни бирени бутилки, под думите: "Най-страхотният татко на света". "Това е откачено", помисли си Джак. Вгледа се в безжизнения мъж с бичата маска на пода. Маската, забеляза го чак сега, беше много модерна и по-скоро представляваше шлем или каска. Беше от високотехнологичен лек полимер, боядисана в матовочерно. Визьорът на шлема беше от черна мрежа, като онези, които слагат на маските на фехтовачите - скриваше лицето на този, който я носи, но му позволяваше да вижда всичко. Върху устата му имаше филтър на газова маска, наподобяващ животинска муцуна, заради която всичко още повече наподобяваше глава на бик.

Джак дръпна маската от лицето на падналия... и видя, че не е съвсем човек. Но беше нещо подобно. "Мъжът" зад маската имаше скосено чело с ниски вежди, широко разположени очи, сплеснат нос, голяма уста, криви зъби и гъста сплъстена черна козина навсякъде - по челюстите, в ушите. Козината оформяше дълга непрекъсната вежда над очите. "Очите", помисли си Джак и се вгледа. Очите - замръзнали отворени в момента на смъртта - бяха тъмнокафяви. Приличаха на човешки, но бяха някак по-стъклени. Ако не беше сигурен, че е невъзможно, щеше да си помисли, че пред него лежи някакъв хуманоид, неандерталец може би, но не и кроманьонец. На косматото рамо на получовека имаше татуировка: N-016. Джак се вторачи в мъртвия си нападател.
- Какво, по дяволите, си ти, и къде, по дяволите, съм аз? - попита на глас.
Косматият получовек изведнъж скочи от пода, грабна ножа и с рев се хвърли към Джак. Боже!

Но сега нападателят беше по-слаб, по-бавен, действаше нервно, дори трескаво. Джак измъкна ножа от ръката му, плъзна се зад него, стисна с една ръка шията му и му счупи врата. Този път нещото умря завинаги.
- Проклет да съм! - изпъшка Джак и пое въздух.
По навик посегна да приглади косата си назад и пак усети четината на темето си. Някой наистина беше обръснал главата му, докато е бил в безсъзнание.

Нямаше никакво оръжие и претърси мъртвия минотавър. Единственото, с което разполагаше получовекът, беше ножът, така че Джак го прибра. Свали военните обувки на трупа и ги обу. Бяха му твърде големи, но с тях щеше да е по-добре, отколкото бос. Сви рамене, взе шлема и излезе от килията на светло. В килия като неговата - и не беше далече - с лице към стоманената врата чакаше изправен друг мъж. Беше висок, с набола рижа брада и закоравял от битки поглед. За разлика от Джак, той сякаш беше дошъл подготвен. Беше с бойна екипировка на агент на британските специални части САС: кубинки, брезентови панталони, бронирана жилетка, каска. В едната си ръка стискаше боен нож KA-BAR с назъбено острие. Старата ръждясала врата се отвори със скърцане. Вътре нахлу светлина, а с нея и друг минотавър. С три срязвания с ножа - сухожилията на коленете и едно окончателно, през гърлото, човекът от САС ликвидира маскирания убиец.

За разлика от Джак, не си направи труда да огледа трупа на нападателя си. Просто прекрачи трупа, излезе от килията и спокойно избърса острието на ножа в крачола си. В третата килия чакаше напрегнато американски морски пехотинец. Със скърцане на ръждиви панти вратата се отвори и в килията нахълта трети минотавър. Също като командоса от САС, морският пехотинец беше подготвен. Беше с пустинна униформа, с каска на главата и телескопична полицейска палка в ръка. Все пак обаче не беше напълно готов - макар и да очакваше нападение, не беше очаквал при него да нахълта побеснял получовек, маскиран като минотавър и размахващ нож. За разлика от непохватните действия на Джак, морският пехотинец приключи бързо, макар скоростта му да не можеше да се сравнява с безмилостно светкавичната реакция на британеца. Схватката приключи със забит в гръдната кост на минотавъра нож. Морският пехотинец огледа трупа на поваления нападател и бичия шлем, обърна внимание на съвременната изработка, прецени и получовешките черти отдолу.

След това си сложи огледалните очила и излезе от килията в светлината. Джак излезе от килията и се озова на място, което би могъл да определи единствено като гладиаторска арена. По хладния неподвижен въздух можеше да се съди, че не е на открито, а в голяма пещера или нещо подобно. Арената беше широка и кръгла, изградена в римски стил, с покрит с пясък и трици под, и бе осветена от модерни прожектори. Също като минотавъра, който току-що бе победил, представляваше странна смесица от много старо и много модерно.

Вратата на килията му, вкопана в каменната стена на арената, остана отворена зад гърба му. По протежение на извитата стена имаше още петнайсет подобни врати и пред тях, точно като Джак, стояха петнайсет други мъже. Тринайсет от тях бяха със съвременни военни бойни униформи - каски и дрехи в различни маскировъчни цветове, за бой в пустинни условия, в джунглата, за нощни операции. Повечето бяха бели, но имаше и няколко чернокожи и двама азиатци. Всички държаха ножове, къси мечове или полицейски палки - нямаше пистолети или други огнестрелни оръжия. Тези, които нямаха каски, бяха с бръснати глави.

Пред две от килиите стояха минотаври. Стояха вдървено, леко приведени, а от ножовете, които стискаха в косматите си ръце, капеше кръв. Шестнайсетият беше Джак - абсолютно неподготвен, по джинси и тениска, с обутите преди малко прекалено големи му кубинки. Титановата му лява китка стърчеше от ръкава и блестеше на изкуствената светлина. Лицето му беше покрито с пот, прах и кръв. Държеше бичия шлем и ножа в ръцете си. Огледа двамата минотаври, застанали вдървено пред две от килиите.
"Значи не всички са успели да убият нападателите си... По периметъра на арената стояха облечени в черно стражи, въоръжени с автомати. Бяха двайсетина и след миг Джак си даде сметка, че всички са минотаври с шлемове.
- Поздравления, бойци! - разнесе се гърлен глас някъде високо над него.
Джак вдигна глава натам; още няколко прожектора оживяха и заляха със светлина висок, подобен на ложа балкон на срещуположната страна на арената. На него стоеше сам мъж - този, който бе проговорил.

Цялата онази страна на арената бе гигантски скален скат, основата на мрачна черна планина, която се извисяваше и изчезваше в тъмнината. Балконът, на който стоеше мъжът, стърчеше от скалата на трийсетина метра над арената. Зад балкона имаше трибуна, скрита под голям навес, а на нея седяха - сякаш за да засилят усещането за фатален сюрреализъм на това място - трийсетина мъже и жени, всичките със скъпи костюми и тоалети. Дори отдалече Джак виждаше отблясъците на големите диамантени колиета на някои от жените. Повечето пиеха шампанско, пушеха цигари или просто оглеждаха редицата "бойци". Този, който проговори, явно беше техен лидер. Беше висок и силен, някъде на петдесет и пет. И хубав - с черна брада и проницателни черни очи. Костюмът му беше черен, дизайнерски, със стилни алени маншети.
- Ще повторя - продължи той. - Поздравления, бойци! Добре дошли на Големите игри. Аз съм вашият домакин, вашият съдия, вашето жури и, ако се наложи, вашият екзекутор.

Гласът му ехтеше.
- Имам множество церемониални имена. Аз съм
Противникът на Светлината, Обвинителят, Падналият, Пазителят на Храма, Иблис, Шейтан, Танатос, Сатанаил, Властелинът на Нощните земи, Ваал Зевув, Велзевул, Царят на Четвъртото царство или просто Хадес, владетелят на Долния свят. Добре дошли на моите Игри, бойци. Добре дошли в Долния свят.

Джак не вярваше на ушите си. Беше преживял много приключения, бе виждал наистина странни неща. Беше поставил връхния камък, Пирамидиона, на мястото му върху Голямата пирамида в Гиза по време на ослепителен соларен инцидент. Бе видял Стоунхендж да оживява под светлината на Тъмното слънце. И после, в римска солна мина, бе открил гробницата на Исус Христос... с неговото тяло все още в нея."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg