"Бях на двайсет и седем, когато реших да се хвърля от моста Голдън Гейт. До тогавашния следобед бях живяла най-щастливо. Но половин час ми стигна, за да ме обземе изцяло желанието да умра. Спрях едно такси. Малко след залез-слънце бях вече на моста. Извисяваше се през леката мъгла с онази обожавана от мен отсянка на червеното във времето, когато все още се вълнувах от заобикалящите ме цветове, от мостовете – и от стигането ми до отсрещния им край. Времена, през които се бях вълнувала от какви ли не изведнъж изгубили смисъла си неща. На излизане за последен път от апартамента бях пъхнала в джоба си стодоларова банкнота. С нея платих на шофьора. Не виждах защо да чакам за ресто.
Естествено, туристите си бяха там. Както и трафикът към и откъм града. Родители с деца в колички. Съвсем позната ми роля. Под моста премина корабче. Приготвяйки се за скок, го проследих как мина покрай пилоните и как моряците миеха палубата. Всичко беше изгубило смисъл. Смътно бях усетила, че ме наблюдава възрастен мъж, и си давах сметка, че може да опита да ме възпре. Затова го изчаках няколко минути да се отдалечи. Но така и не ми стигнаха силите за онова последно качване върху перилата, за да полетя към отвъдното. „Хубавото на лошите моменти – рече Лени преди време, когато чекът ни за наема се беше оказал без покритие точно през седмицата, в която ни бяха върнали Арло от детската градина с въшки по главата, аз се бях тръшнала с моно, а в апартамента се спука тръба и унищожи всичките ми рисунки от последните шест месеца, – е, че като стигнеш до дъното, ти остава единствено да се оттласнеш нагоре.“
Та докато стоях на моста, вперила поглед към черните водовъртежи под мен, изглежда, осъзнах една определена моя черта: дори озовала се и на най-ужасно място, като това в момента, все пак притежавах някаква частица, която ме възпираше да напусна този свят. Безкрайно тежката загуба, която бях преживяла, ми напомняше някак си по своему колко ценен е животът. Дори моят. Дори и тогава. Отдръпнах се от перилата. Нямах сили да го извърша. Но и нямаше начин да се върна у дома. Защото вече нямах и дом. И така, се озовах в хотел „Птиците“.
Новината научихме от телевизията две седмици преди седмия ми рожден ден. Майка ми вече не била между живите. На следващата сутрин баба ми съобщи, че ще ми сменя името.
Пред мен – върху кухненската маса от жълт гетинакс с лъскави ромбчета – беше вечният пакет с бабините цигари „Марлборо Лайт“ и металната кутия с цветните ми моливи. Телефонът не преставаше да звъни, но баба не го вдигаше.
– Да вървят всичките по дяволите – рече вбесена, но явно не по мой адрес.
Да се чудиш какво му остава на човек от подобни моменти. Аз помня единствено, че стисках здраво един от моливите. Току-що подострен. Син. Телефонът не млъкваше.
Понечих да вдигна слушалката, но баба ме възпря.
– Сега ще се юрнат да ни търсят. И да изказват какви ли не мнения. Надявам се да не направят връзката – рече тя и се пресегна за цигара.
Мнения за какво? И връзка с какво? Кои хора?
– В никакъв случай не бива да разберат кои сме. Точно затова трябва да си смениш името, да не е Джоан.
Аз, честно казано, открай време си мечтаех да сменя даденото от майка ми име. Беше ме кръстила на любимата си певица (Джоан Баес, а не Джони Мичъл, при все че тя ги обожаваше и двете.) И настоявах да ме нарича другояче. (Лизл например, на едно от децата в „Звукът на музиката“. Или Скипър, като сестричето на Барби. Или Табита, като героинята от телевизионния сериал „Омагьосаната“.)
– Може ли да съм Памела? – попитах.
В училището ни имаше една Памела, с най-красивата коса на света. Обожавах конската ѝ опашка.
Не била толкова проста тая работа, каза баба. Избрала ми била вече новото име. Айрин.
Баба имаше една приятелка – Алис – от клуба им по бридж. Алис имаше внучка на моята възраст, която бях виждала само веднъж. Айрин. Умряла беше преди време (подозирам, че е било от рак, но тогава тая дума не се споменаваше). След което и Алис престана да посещава бриджьорския клуб.
После баба каза нещо, което не ми стана съвсем ясно – че като съм ходела на училище, трябвало да имам документ с моето име, който да доказва, че съм същата.
– Ама аз нали съм си същата.
– Трудно ми е да ти го обясня – отвърна тя. Налагало се да заживеем на ново място. И да съм ходела на друго училище. А там нямало да ме приемат в първи клас без документ. Тя обаче имала вече план за тази цел. Гледала го в един от епизодите на „Коломбо“ по телевизията.
Още същия следобед отидохме с автобус до някаква сграда, където баба трябваше да попълни куп формуляри. Аз седях на пода и си рисувах. Когато най-после свършихме, получих ново удостоверение за раждане.
– Вече официално си Айрин – обяви тя.
Бях се сдобила и с нова дата на раждане – същата, като на починалата Айрин. Така че седмият ми рожден ден се отлагаше с още два месеца. Почувствах се съвсем объркана след това събитие – едно от многото, из сред куп други, които ми се насъбраха само за няколко дни.
– Гледай да не задаваш много въпроси – посъветва ме баба."
Из книгата
Книги 
