Голяма книга на духовете

Голяма книга на духовете Том Егеланд Времетраене: 1:15 мин. Голяма книга на духовете Том Егеланд Времетраене: 1:10 мин. Том Егеланд Времетраене: 0:58 мин. Евангелието на Луцифер Том Егеланд Времетраене: 0:47 мин. Ефектът на Лазар Том Егеланд Времетраене: 1:12 мин. Тринадесетият апостол Том Егеланд Времетраене: 1:34 мин. Лято в Ирландия Стефана Белковска Времетраене: 1:05 мин. Божието число Людмила Филипова Времетраене: 1:27 мин. Любов в насрещното Здрава Каменова Времетраене: 0:56 мин. Завръщане у дома Даниел Стийл Времетраене: 1:00 мин. Земя на кланове Сам Хюгън, Греъм Мактавиш Времетраене: 1:05 мин. Мозъкът на щастливите хора Феран Касес, Сара Тейер Времетраене: 1:04 мин. Усилията на любовта Стивън Грос Времетраене: 1:03 мин. 28-дневен рестарт на нервната система Нина Златкова Времетраене: 1:01 мин. Как говорят животните и растенията Габи Доуней Времетраене: 1:07 мин. Възрастта е само число Дара Торес Времетраене: 1:08 мин.

13 хорър разказа, 12 статии за ужасяващи същества и пълноцветно илюстрована енциклопедия на свръхестествените сили в едно издание! Вярвате ли в съществуването на кръвожадни вампири и страховити върколаци? Поглеждате ли всяка вечер преди лягане под леглото, за да сте сигурни, че отдолу не се крие чудовището от най-страшните ви кошмари? Събуждате ли се посред нощ, усетили студения полъх на тайнствено привидение, което сякаш иска да ви примами в друг отвъден свят? Независимо какъв е отговорът на тези въпроси, всеки от нас изпитва странно влечение към страшните истории и към трепета, който те пробуждат в примрелите ни от уплаха сърца. Затова смело открехнете тази врата към царството на мрака и безплътните сенки и се сблъскайте с най-големите си страхове!

Том Егеланд, познат на българската публика с бестселърите си "Заветът на Нострадамус", "Евангелието на Луцифер" (който скоро ще бъде филмиран), "Пазителите на завета" и др., зад които стоят задълбочени исторически изследвания и вроден усет към създаването на заплетени мистерии, представя на почитателите на хорър жанра 13 разказа (да, изборът на фаталното число не е случаен) и 12 статии за най-различни легендарни ужасяващи същества и паранормални явления.

Всичко това се допълва от богата енциклопедия на свръхестествените сили, от която ще научите много неща както за най-прочутите чудовища, така и за по-непознати и древни демони и митични създания. Затова смело открехнете тази врата към царството на мрака и безплътните сенки и се сблъскайте с най-големите си страхове! Книгите на Том Егеланд са неизменно в списъците на бестселъри и са преведени на повече от 25 езика по света.

"Непознат на вратата

Лисе беше сама вкъщи, когато се позвъни на вратата. Беше вечер. Баща ѝ трябваше да работи до късно, а майка ѝ беше излязла с няколко приятелки. Валеше дъжд. Не се виждаше жива душа. Не беше учудващо, в това време и на това пусто място, на което живееха. Седеше пред телевизора. Беше си купила снаксове и сладки неща, тъй като щеше да прекара вечерта вкъщи сама. Сякаш имаше проблем да е сама вкъщи. Беше щастлива. Можеше да гледа любимите си сериали, без майка ѝ или баща ѝ да се включват с глупави коментари.

Тъкмо беше започнала да гледа нов епизод, когато се позвъни.
Динг- данг – донг.
Погледна часовника. Почти девет. Малко късно. Едва ли беше някой от приятелите ѝ. Може би някой продавач? Или мисионер? Няма да отварям, помисли си тя. Скоро щеше да навърши 13. Играеше хандбал, помагаше за конете на съседа, четеше книги, гледаше телевизия и прекарваше време с приятелите си. Животът на Лисе в орехова черупка. Да, и училището, естествено.

Динг – данг – донг.
"Няма никой вкъщи!", прошепна тя на ум.
Но не помогна.
Динг – данг – донг.
"Ами ако е нещо важно", сети се тя. Хората не звънят по вратите в девет часа вечерта, ако не искат нещо, нали така?
Динг – данг – донг.
Възможно ли беше да е някой съсед? Едва ли. Най-близкият съсед беше на няколкостотин метра.

Може би баща ѝ си беше забравил ключовете? Някой почука на вратата. Силно.
"Да, да, да!", каза тя тихичко и излезе в антрето. Да бяха имали шпионка. Или верига.

Открехна вратата и погледна отвън.

Момчето на верандата беше няколко години по-голямо от нея. 16–17–18? Трудно да се каже. Беше подгизнал.

– Да? – каза тя въпросително.
Той срещна погледа ѝ. Едва сега тя забеляза колко хубав беше. Като поп звезда в момчешка банда.
Нещо в очите... Нещо в погледа му...
– И-и-и-извинете – заекна той. – Видях, че свети. – Той кимна към прозореца на кухнята.
– Да?
– А-аз – Той кимна надолу към пустия път. – Колата...

Значи трябваше да е поне на 18. Щом очевидно имаше шофьорска книжка.
Лисе не знаеше какво да каже или какво искаше той, затова продължи да го гледа въпросително.
– Мога ли да помоля да звънна по телефона?
– Телефона – повтори тя.
– Колата... Знаете. Трябва да звънна да повикам автокран.
– Нямаш ли си телефон?
Той поклати глава. Изглеждаше смутен. Да не би да се изчерви? Тя реши, че така дори изглежда по-сладък.
– Какво стана?
– Колата просто спря. Моторът издаде някакви странни звуци. Но не съм добър в колите. Или работят. Или не работят. – Засмя се.
"Не мога да го пусна вътре", помисли си тя. Въпреки всичко. Въпреки че изглеждаше толкова добър и мил, тя не можеше да го покани вътре.
– Можеш да ползваш моя. Изчакай ме.

Остави вратата открехната и притича до всекидневната. Мобилният ѝ беше на масата. Когато се върна, той все още стоеше на верандата. Почувства се малко по-спокойна. Все пак не се беше опитал да влезе.

– Благодаря – каза той, когато тя му подаде мобилния си.
– За нищо.
Той погледна Лисе, а после и телефона.
– Вероятно не знаеш номера на Viking или Flack, или NAF, или нещо подобно?
Продължаваше да вали. Катраненочерната му коса беше подгизнала. Дрехите му бяха залепнали по него. Колко дълго разстояние е трябвало всъщност да извърви?
– Има безжичен – каза тя. – Може да потърсиш.
– Да, разбира се.
Тежки дъждовни капки се стичаха по екрана, докато се опитваше да потърси в интернет. Но трепереше толкова силно, че не направи нищо.
– Ъм – каза той, – дали ще е възможно да вляза вътре? Само в антрето? За да не седя на дъжда?

Тя се почуди. Ако влезеше в антрето, все едно влизаше вътре. Но не можеше да го остави под студения дъжд навън, нали? И ако искаше да влезе на всяка цена и беше опасен, то до сега щеше да е успял да го стори със сила. Тя тежеше само 48 кг. Нямаше никакъв шанс пред него. Така че вдигна рамене, отвори вратата и отстъпи назад.

– Татко е долу в мазето – излъга тя за всеки случай. – Тренира – с тежести и такива неща.

Непознатият се усмихна толкова широко, сякаш знаеше, че тя блъфира, но остана навън под дъжда.
– Да? – каза тя.
– Може ли да ме поканиш?
– Какво имаш предвид?
– Може ли да вляза?
– Да.
– Само до антрето.
– Да.
– Но може ли да ме поканиш?
– Да, всичко е наред.
– Ще го кажеш ли?
– Нали го казах вече.
– Да, но може ли да повториш? С твои собствени думи? Че съм добре дошъл? Просто така – заради думите?

Въздъхна и ѝ се прииска да завърти очи.
– Добре. Искаш ли да влезеш?
– С най-голямо удоволствие! Благодаря за поканата! – Пристъпи вътре в антрето.
– Бррр – каза той и изтръска капките дъжд от себе си. Някои от капките напръскаха Лисе. И двамата се засмяха.

– Съжалявам! – каза той. – Просто съм толкова мокър!

Търси още известно време из телефона ѝ. Тя видя, че браузърът го препрати към приложение с телефонни номера.
– Знаеш ли дали Viking или Falck имат сервиз наблизо? – попита той.
– Нямам представа.

И едва когато се извърна леко, го видя. На стената срещу антрето имаше огромно огледало. Но непознатият не се виждаше.

Лисе усети, че се вцепенява и че коленете ѝ отслабват. Как беше възможно? Присви очи към огледалото. Дали не се беше объркала? Не. Нямаше го в огледалото. Кой беше той? Някакъв призрак? Защо не виждаше отражението му?
Получи отговора на момента.
Сякаш ѝ беше прочел мислите. Усмихна се. Преди това се беше усмихнал със затворена уста, но този път се усмихна по-широко.
Така че да види зъбите му. Двата кучешки зъба, които проблясваха на светлината от лампата на тавана, бяха дълги и остри. Като вампирски зъби. Вампир!
Разбра го веднага. Напоследък беше чела доста за вампири, беше гледала сериали за тях и доказателствата се подреждаха. Вампирите трябваше да бъдат поканени в къщата от този, който живее в нея. Вампирите нямаха отражение в огледало.

Вампирите имаха дълги кучешки зъби, за да пият кръв и да създават нови вампири.

Всичко си отговаряше!

"Защо беше тук?", помисли си тя. Опита се да прикрие тежкото си дишане. Да изпие кръвта ми и да ме превърне във вампир ли беше дошъл? Сърцето ѝ се разтуптя. Туп-туп-туп. Как беше възможно? Вампир? Съществуваха ли наистина? Никога не беше смятала, че съществуват в реалността. В книги и филма, да, но в реалността?

– Сама ли си тази вечер? – попита
той.
– Не! Аз... казах, че баща ми е долу
в мазето и тренира.

Погледът му... Усмивката му.... Тишината... Всичко крещеше, че той не вярва и на думичка от казаното.
– Откриваш ли нещо? – попита тя бързо и кимна към мобилния. Усещаше ударите на сърцето си в гласа си.
– Мхм – измънка той.

Вдигна поглед от екрана на мобилния и се взря в нея. Тя отново усети как коленете ѝ се разтрепериха. Но този път имаше нещо различно. Нещо в
погледа му...
"Сега ще ме целуне – помисли си тя, – и ще му позволя да го направи."

Странното беше, че го искаше. Искаше да бъде целуната от него. Искаше го.

Беше толкова красив. Толкова неустоим. Толкова фантастичен, готин и хубав.

"Целуни ме!" Той пристъпи към нея.

Тя се отдръпна. Не! Не! Не трябваше да се поддава. Изтръгна се от транса. Вампирите имаха магическо, прелъстително качество, което караше жертвите им да им се поддават.

Но целувка от вампир е смъртоносна целувка. Това всички го знаеха.

"Трябва да го изгоня от къщата", помисли си тя. Но как? Сама го беше поканила. А и беше прекалено голям, за да успее да го избута със сила.

Мисли , мисли, мисли...
Вампири... Какво още беше чела?
Да... За да ги убиеш, трябва да ги застреляш с куршум от сребро. Или да ги прободеш с кол в сърцето.

Добре. Нито имаше някакво оръжие, нито някакви сребърни куршуми. А не възнамеряваше да прокарва кол през сърцето му.
No way!

Какво още? Какво още беше чела?
Чесън!
Чесънът ужасяваше вампирите.
И крусификсите. Т.е. християнският кръст. По една или друга причина чесънът и разпятието караха вампирите да треперят от страх.

На стената в кухнята висеше стар метален кръст с фигурата на Христос. Мама го беше наследила от дядо си. И чесън? Нямаше ли винаги по една или две глави чесън в купа на кухненския плот?

Но как щеше да стигне до кухнята?
– Искаш ли чаша вода? – попита тя.
– Вода? – Погледна я неразбиращо.
– Да? Жаден ли си?
– О, да. Чаша вода... Да, благодаря. Бих искал една.

Усмихна се по онзи начин, който караше коленете ѝ да треперят. Първо се извърна, след това прекоси коридора и влезе в кухнята. И той стоеше там. Чакаше я. Задави се. Как беше успял? Беше чела, че вампирите могат да се движат необяснимо бързо, но все пак? Стоеше там, в средата на кухнята, и се усмихваше. Сякаш знаеше какво си мисли.
Пусна водата и отиде до шкафа за чаша. В купата точно под шкафа беше чесънът.

Извади чашата с лява ръка, докато с дясната взе една глава чесън.

– Ето! – Подаде му чашата.
Той потръпна, сякаш знаеше, че ще се случи нещо.
В същата секунда вече беше в другия край на кухнята. Очите му бяха оцъклени. Като от уплаха. Или шок.

– Какво... правиш? – викна той.
– Не искаше ли чаша вода?
– Какво имаш в ръката си?
– Моля? В тази? – Тя отвори ръката си. – Просто малко чесън. Мислех да си сготвя малко храна. Гладен ли си? Толкова е вкусно да потопиш пресен хляб в зехтин с малко счукан чесън. Пробвал ли си?
– Не!
– Много е вкусно!
– Не!
Смъкна кръста с образа на Христос от стената.
– Обещах на мама да го преместя – може ли да го задържиш за момент?
И така той изчезна.
– Ехо? – викна тя. – Къде отиде?
Сега той стоеше в антрето.
– Трябва да се връщам към колата! – викна той.
– Нямаше ли да звъниш за автокран?
– Благодаря за помощта!

Когато Лисе излезе в антрето, него вече го нямаше. Вратата стоеше отворена. Навън все още валеше.
Тя затвори и заключи.
Когато родителите ѝ се прибраха по-късно вечерта, тя лежеше във фотьойла пред телевизора и спеше. С разпятие и чесън в ръка."
Из книгата

Персей ЕООД
София 1592
бул. Искърско шосе 19
ik.persey@gmail.com