Тя бе изгубена в бурята бегълка. Тогава видя мотела - тъмен и заплашителен. Изключи двигателя и се замисли. Беше сама и много уплашена. Беше никоя. Откраднатите пари не можеха да ѝ помогнат, беше поела по грешен път и нямаше връщане назад. Беше изкопала гроба си и... чакай, откъде дойде това? Тези мисли не водеха до нищо. Тя отвори вратата и пристъпи към мотела.

"Психо" е един от иконичните психологически трилъри, по който Алфред Хичкок създава незабравима филмова адаптация.

"Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата, той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше, откакто я помнеше, и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против – всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал – вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха някъде там навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за вкъщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга.

Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща – нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. "Царството на инките" от Виктор В. фон Хаген. Никога по-рано Норман не се бе потапял в толкова любопитна и богата информация. Например описанието на кечуа или танца на победата, когато воините образуват голям кръг, който се движи и усуква като змия. Той прочете:
"В подобни случаи обикновено се барабани върху това, което някога е било тяло на враг: кожата е одрана предварително, стомахът е опънат, за да се получи барабан, и цялото тяло служи за резонаторна кутия, докато звукът излиза от отворената уста гротескно, но ефикасно".

Норман се усмихна и си позволи разкоша на приятната тръпка. Гротескно, но ефикасно – наистина така ще да е. Представи си дране на човек – може би дори жив – и след това опъват стомаха, за да се получи барабан! Наистина, как ли го правят, как ли изсушават тялото, за да не се разложи. И на първо място все пак, какво ли мислене е необходимо, за да се роди подобна идея? Това не бе най-привлекателната гледка на света, но когато Норман притвори очи, той почти си представи сцената: тълпата боядисани голи воини, които се гърчат и олюляват в унисон под прогизналото от слънце диво небе, и старата вещица, приведена пред тях, да барабани по надутия и опънат стомах на трупа. Изкривената уста на трупа е противоестествено отворена, може би дори закрепена в зейнала гримаса с костни клинове, и от нея излиза звукът. Предизвикан от ударите по стомаха, преминал през сгърчените вътрешности, засилен от изсъхналия гръклян, той се разнася тържествено и с пълна сила от мъртвото тяло.

За момент Норман сякаш можеше да го чуе, но тогава си спомни, че дъждът също има свой ритъм, както и стъпките. Всъщност той долови стъпките още преди да ги чуе, отколешният навик помагаше на сетивата му да разберат кога майка му влиза в стаята. Не му се налагаше да вдигне поглед, за да се убеди, че тя беше тук. Всъщност той наистина не вдигна поглед, а се престори, че продължава да чете. Досега майка му бе спала в стаята си и той знаеше колко свадлива може да бъде, когато не се е разсънила. Затова най-добре беше да кротува и да се надява, че този път не е кисела.
– Норман, знаеш ли колко е часът?

Той въздъхна и затвори книгата. Сега вече знаеше, че този път няма да е лесно. Самият въпрос беше предизвикателство. За да дойде тук, майка му беше минала покрай дядовия часовник в коридора и лесно можеше да разбере колко е часът.
И все пак нямаше смисъл да се прави драма от това. Норман погледна към часовника на ръката си и се усмихна.
– Вече минава пет – каза той. – Всъщност не знаех, че е толкова късно. Бях се зачел...
– Да не мислиш, че съм сляпа. Знам какво си правил през цялото време. – Тя беше застанала до прозореца и гледаше дъжда. – Но знам и какво не си направил. Защо не си включил неоновия надпис на мотела, когато се е стъмнило? И защо не си в рецепцията, където ти е мястото?

– Ами заваля толкова силно, че не очаквах някой да се появи в това отвратително време.
– Глупости! Точно сега е най-вероятно да имаш работа. Много хора не се боят да карат в дъжда.
– Но не е вероятно някой да мине по това шосе. Всички хващат новата магистрала. – Норман усети как раздразнението пълзи нагоре по гърлото, усети вкуса му в устата си и се опита да го задържи. Но вече бе твърде късно, трябваше да го избълва. – Казах ти, че така ще стане, още когато подразбрахме, че ще местят магистралата. Ти трябваше да продадеш мотела, преди да се разчуе за нея. Можехме да купим на безценица всеки парцел наоколо и дори някой, който е по-близо до Феървейл. Можехме да имаме нов мотел, нова къща, да посъберем малко пари. Но ти не ме послуша, нали? Всъщност никога не ме слушаш. Правим винаги това, което ти искаш и което ти мислиш. Ще се поболея от теб!

– Така ли, момче? – Гласът на майка му звучеше нежно, но това не заблуди Норман. При това го нарече "момче". Той е на четиридесет години, а тя го нарича "момче". Ето как се отнася към него на всичкото отгоре. Само ако можеше да не чува гласа ѝ! Но трябваше, той знаеше, че трябва и винаги е трябвало.
– Така ли, момче? – тя повтори още по-нежно. – Ще се поболееш от мен, а? Не смятам, че е точно така. Не, момче, ако се поболееш, ти ще си виновен, а не аз. И това ли е истинската причина да си още тук, на това странично шосе, а, Норман? Истината е, че ти липсва най-обикновената човешка жизненост. Никога не си бил особено жизнен, нали? Никога не са ти достигали жизненост и решителност да напуснеш къщата. Да се хванеш някъде на работа. Да постъпиш в армията. Дори да си намериш приятелка...
– Ти не би допуснала!
– Вярно е, Норман. Не бих те оставила. Но ако беше дори наполовина мъж, пак щеше да тръгнеш по свой път.
Искаше да ѝ изкрещи, че греши, но не можеше. Защото нещата, които тя казваше, бяха същите, които той от години непрекъснато си повтаряше. Тя беше права. Тя винаги беше заповядвала, но това не означава, че той е бил заставян вечно да се подчинява. Понякога майките са прекалено властни, но не всички деца се покоряват. Има и други вдовици, други единствени синове, но не всички се оказват впримчени в подобни взаимоотношения. Наистина и той бе виновен, наравно с нея. Вярно бе – липсваше му най-обикновената човешка жизненост."
Из книгата