Камъни на самотата

Годината е 1913^-та. Седемдесет и двама отбрани мъже, албанци мюсюлмани от спорната и до днес област Чамерия, са примамени в Парамития от гръцкия митрополит с маслинова клонка, ала биват избити до крак и душите им, понесени от мътните води на реката на смъртта и ненамерили покой, години наред населяват сънищата и виденията на живите. Сред тях е Авдул, принадлежащ към многолюдна албанска общност от живеещи в сговор поклонници на кръста и полумесеца.

Със сочен език и съпричастност, но и с лек хумор Том Кука разгръща епична сага с разнолики човешки съдби на хора простодушни със старинен бит, на корави мъже и силни жени, на момци и девойки с гореща кръв. Историко-битов роман за родова памет, за корени и традиции, за принудително изгнание от родни земи, за първична любов, изпъстрен с поверия, поличби и легенди, пронизан от спомена за миналото и от вездесъщото присъствие на Онази с косата. За да не замлъква, по думите на Том Кука, тревожният глас на Балканите и да не се повтаря случилото се през кървавия XX век.

Том Кука е литературният псевдоним на Енкел Деми (р. 1972 г.), виден албански писател, журналист, общественик, сценарист и телевизионен водещ. Социална драма, криминален и исторически роман са предпочитаните от него жанрове. Бедствие получава Европейската литературна награда (2021). За Паднал от небето е отличен с наградата Автор на годината на Панаира на книгата в Тирана (2024). Романът Камъни на самотата е удостоен с националната награда за литература (2019).

Книгата е част от поредиците Съвременна европейска проза и Europa на издателство Колибри.

"Майка Зиса повлече крака и влезе в одаята. Останки от вечерята още стояха на масата. Сипа черно кафе и малко вода в джезвето и го затъкна в още топлата пепел на огнището. Боляха я тези нейни крака.
– Като дървени са, пустите...

В чашката на Абедин на масата беше останало един пръст ракия. Майка Зиса погледна нежно сина си, който още спеше. Тя ставаше с вика на мюезина, а Абедин с камбаната на попа. Момъкът беше преял с тутманика и се беше проснал на канапето, но краката му стърчаха отвън. Беше си метнал отгоре едно одеяло. Спеше като пън. Точно като баща си. Авдул не доживя да види сина си, но се смееше с глас, когато допреше ръка и усетеше как рита в корема на майка си. Умираше от смях и прегръщаше Зиса. Целуваше я по устата с големите си мустаци.
– Като метла са ти тия мустаци, Авдуле. Бодеш ме, устата ми разкървави...
– Мъжът носи мустаци, жената си чеше корема с тях - отвръщаше ù той и се смееше.
– Като на таралеж гърбината са ти. Пък и какъв е този навик да целуваш жена си по устата?
– Обичам те бе, гълъбице. Срамота ли е да обичаш жената, дето ти кърпи ризата и ти слага бюрек на софрата?

Тя прегръщаше този снажен мъж с разпилени по раменете руси коси, със сини като небето очи, с орлов нос и мустаци като метла. Абедин му беше отрязал главата. Момъкът се прибра предния ден, смазан от умора от дългия път. Пътувал бе дни наред от Елбасан до дома, къде с муле, къде с каруца, но усмивката не слизаше от лицето му. Щом пристигна, целуна ръце на майка си и излапа половината тутманик. Сръбна един-два пъти от чашката с ракия.
– Гори, мале, гори.
– Мъж си, сине, ще свикнеш. Пусни и мустаци да ти пораснат, та да станеш като баща си. Той беше мъж.
– В училище никой не носи мустаци.
– Тука мъж без мустаци няма.

Джезвето закъкри. Майка Зиса почака кафето да направи каймак и го сипа в голяма чаша, дебела като камък от кале. Седна отляво на оджака, а чашката ракия сложи върху каменната плоча на оджака. Сръбна малко кафе, изпи каквото беше останало от ракията и притвори очи, за да усети топлината на тази прозрачна като вода течност.
– Дърво са ми краката, дърво! - промърмори тя на себе си.

Когато Абедин беше в Елбасан, на вратата се появяваше все по това време София, циганката, дето спеше в колибата на края на градината. Днес нямаше да дойде, докато слънцето не се вдигнеше два сажена поне. Само тя си знаеше как усеща кога в къщата има гости.
– Пристигна ли, Софийо? - ще ù рече.
– Пристигнах, майко Зиса.
– Какво ми викаш майко? Ти си колкото мене, че дори и по-голяма.
– Отде знаеш ти колко съм аз, сестро...
– По цяла нощ не мигвам бе, Софи. Чувам мъртвите, жено, реката ми носи гласовете им. Защо са ù дали женско име на таз река, та тя е самият дявол. По цяла нощ чувам гласовете на заспалите...
– В твойта глава горката се въртят тия гласове. Аз, дето съм по-близо до реката, хич нищо не чувам.
– Не е да ми се въртят в главата, щото денем нищо не чувам, и водата, дето тече, и нея не я чувам. Само нощем ми говорят. Реката е пълна с мъртви и кой знае къде отиват.

Чувам гласа на Авдул как стене и се напрягам да чуя какво го мъчи горкия. Отде да знаеш, може да ми заръча нещо за Абедин. С лодкаря говорят. Питат го: "Къде ни караш, нещастнико", а той дума не обелва. Дрънка грошовете в ръката си и кара лодката напред. Тя е пълна, ама той не бърза. Скърцат дъските на тази дълга, пък тясна ладия.
– Задушават се там бе, Софи.
– Какви ги приказваш, жено, тези работи, като слънцето още не е изгряло?
– Така ги чувам аз, не си ги измислям.
– Ама ги разправяш, все едно че ги виждаш, душичке.
– Ами очи имам на главата си, виждам ги. Виж какво ще ти кажа... сън не ме хваща от тази проклета река. Ооох, краката ми, дърво са!
– Горката! Кажи му на Абедин да ти донесе мехлем някакъв за тези крака.
– Няма да му кажа. Разтривам ги вечер със зехтин и ракия.
– Няма какво да ги разтриваш, изсъхнали са ти. Щом не ти ги кваси вече някой, откакто... Авдул си отиде.
– Да не съм те чула, вещице такава!
– Какво толкоз казах, та се ядосваш, майко Зиса? Жена си и краката трябва да си ги вдигаш понякога.
– Да-да, да си ги разкрачвам като тебе, дето цял бюлюк си ги народила.
– Ашколсун на мен да кажеш! Ама твойта уста змии бълва, миличка!

Двете жени се смълчават за малко. Майка Зиса сърба кафето си. София, отдясно на оджака, и тя сърба кафето си.
– Каква жена си ти бе, Софи?
– Защо ме питаш? Жена съм, като всички жени на тоз свят...
– Не, не. Хич не мога да те разбера аз тебе. За Великден агне колиш и ходиш на литургия при попа, за Курбан Байрам пак агне колиш и отиваш в джамията. Какво си ма, жено, каурка ли си, или мохамеданка? Ха, да ми кажеш ти на мен веднъж завинаги.
Пак се смълчават. София сърба кафето си, майка Зиса, отляво на оджака, и тя сърба своето.
– Не знам каква съм. Баща ми го викаха Рустем, майка ми - Димитричка. Татко беше черен като кюнец, майка - бяла, та бяла като мляко, очите ù - зелени като трева. Аз самата не знам каква съм, ама винаги сме ходили и на църква, и в джамия. Какво лошо има, джанъм? Два пъти хапване лошо няма, нали така?
– Така е. То и аз какво ли те питам. Да знаеше човекът сам какво е..."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg