"Лион, Франция, 8 декември 2017 г.
Приятен есенен следобед. По кейовете на Рона, окъпани от слабата светлина на залязващото слънце, се стелеше лека мъгла. Ни полъх на вятъра не раздвижваше тревата, завзела близките незастроени терени – неправдоподобен природен кът на няколко крачки от центъра. Тълпата се бе събрала зад металните бариери, разположени напряко на кея. С журналистическа карта в ръка, Сам Бренан бе успял да се добере до тази, в която бяха вперени всички очи – Сибил Шърдун. Познаваше я, беше я интервюирал преди десет години, малко след като постъпи в "Нюзуик". Оттогава отговаряше за Европа и обикаляше от страна в страна, за да отразява културните събития или да прави репортажи по важни въпроси. Използваше и най-малката възможност да дойде във Франция, чийто език говореше перфектно. Тази седмица липсата на горещи новини го бе довела в Лион за годишното събитие, което привличаше всяка година все повече хора от четирите краища на Европа. Лион, "Lugdunum" от римско време, крепостта на Луг, богът на светлината... Именно светлината се готвеха да честват в Лион тази вечер, както правеха ежегодно от сто и петдесет години насам. По традиция лионци запалваха свещици по первазите на прозорците си на всеки 8 декември вечерта и нощният град заблестяваше от хиляди трепкащи светлинки. Цветно осветените паметници допринасяха за толкова особената атмосфера, в която градът живееше тази вечер. Преди няколко часа му се бе обадила Дженифър, редакционната асистентка.
– Сам, още ли си в Лион?
– Разбира се.
– Сибил Шърдун също, представи си.
– Шърдун е в Лион?
– Научих го от една приятелка от CNN, получили са ексклузивно право за телевизията. Сибил Шърдун ще присъства на изваждането на кораба ресторант, на който е започнала кариерата си. Хеликоптерът на CNN ще я свали на кея в 17 часа.
– Как така "изваждане"?
– Изглежда, че корабът е бил петдесет години на дъното на Рона, но общинските власти са решили да почистят реката, така че ще го извадят. От кметството са се свързали с пресаташето на Шърдун, която се е съгласила да присъства въпреки мнението на лекаря си.
– Окей, отивам.
– С малко късмет ти ще си единственият журналист от печатните медии.
Настанили бяха старата дама в едно голямо кресло в стил "Луи XV", дело на дизайнера Старк. Седнала на него като на трон, Сибил Шърдун изглеждаше много царствена. Напредналата ѝ възраст и физическата ѝ немощ не помрачаваха ни най-малко обгръщащата я аура, не отнемаха нищо от невероятния ѝ чар.
Дълго смятана за една от най-влиятелните жени в света, Сибил Шърдун бе имала необикновен живот. Метиска с майка французойка и баща етиопец от Джибути, тя бе изминала изумителен път – прославила се бе като певица и бе направила международна кариера, преди да стане филмова актриса. По света я обожаваха, Холивуд беше в краката ѝ, макар да не беше звезда като другите. Никога не се вземаше на сериозно и се отнасяше с непринудена усмивка към всичко: към продуцентите, към журналистите, към собствения си имидж и дори към успеха си. Впрочем не беше ли решила един ден, при това в зенита на кариерата си, да се откаже от всичко и да се посвети на създаването на фондация, предназначена да осигури образованието на децата по света? Фондация, на която се бе отдала истински, а не като кинозвездите, използващи хуманитарната дейност, за да си правят реклама, или обикалящи планетата на борда на частните си джетове, замърсявайки околната среда в мнимата си борба срещу глобалното затопляне.
За разлика от тях, Шърдун внушаваше респект със своята почтеност и последователност. Безброй дарители, частни лица и предприятия бяха последвали вдъхновяващия ѝ пример, финансирайки фантастични проекти по целия свят. Сам изчака журналистът от CNN да приключи с въпросите си, преди на свой ред да се обърне към нея и да се представи.
– Не знам дали ме помните.
– Естествено! Интервюирахте ме по време на конгреса на фондацията през две хиляди и осма година. Сам се усмихна доволно. Обикновено колкото попрочути бяха хората, толкова по-малко забелязваха другите. Пред тях се издигаше пристанищен кран с внушителни размери, обкръжен от мъгла, засияла под лъчите на залязващото слънце. Качен на трупи, с огромните си, увиснали във въздуха колелета, кранът приличаше на огромен метален скарабей с ореол от ръждиви петна. Встрани от него стояха група мъже с жълти каски. Някои бъбреха, други се взираха в тъмните води на реката. Седнали върху пневматичния фендер на един зодиак, водолазите, чиито черни костюми лъщяха в сянката, наместиха жълтите си кислородни бутилки на гърбовете си и се хвърлиха заднешком във водата. Реката безшумно ги погълна.
– Загърнете се – каза на Сибил Шърдун жената, която бдеше над нея с вниманието, с което човек наблюдава млякото да не кипне. Може би болногледачка. Подаде ѝ шал, който пациентката ѝ усмихнато отказа да вземе. Когато моторът на крана внезапно се включи с глухо бучене, тълпата се умълча и всички погледи се отправиха към повърхността на Рона. Мъж в бежов шлифер, вероятно ръководител на операцията, даваше нареждания. Камерата на CNN снимаше, без да спре. Сибил Шърдун имаше ведър, спокоен вид, но винаги искрящите ѝ очи заблестяха още повече, когато завързаният с вериги корпус бавно се заиздига от тъжните води на реката, подобен на огромен, уловен в мрежа кит, напрегнал цялата си маса в последен опит да се изтръгне от преследвачите си. Веригите заскърцаха под тежестта на кораба. Замириса на влажно дърво и речни треви. На няколко метра встрани болногледачката неспокойно наблюдаваше вълнението на тази, за която трябваше да се грижи.
– Стоп! – извика мъжът с шлифера на шофьора на крана. – Завърти на сто и осемдесет градуса! Фотографът на "Нюзуик" снимаше огромната отломка с Шърдун на преден план. Няколко минути по-късно черупката, от която се стичаше тиня, увисна над кея, след това кранът бавно я свали и я положи върху големи дървени трупи. Освободените вериги затракаха. После бученето на мотора престана и в настъпилата тишина корабът изглеждаше още по-внушителен. Сам наблюдаваше реакциите на старата дама. Тя явно беше много развълнувана и мълчаливо се взираше в огромния корпус.
– Разпознавате ли го, госпожо Шърдун? – попита той тихо. Тя се усмихна, без да изпуска от поглед кораба, после кимна. Сам се досети, че е обзета от хиляди спомени, от хиляди мисли, и изгаряше от нетърпение да я обсипе с въпроси, но предпочете да уважи чувствата ѝ и да не ѝ отнема този видимо важен за нея момент.
Изчака няколко минути, преди да подхване. – Значи, там е започнала кариерата ви на певица. Сибил Шърдун се усмихна и поклати глава.
– Не, не точно.
– Не сте ли дали там първите си концерти?
– Не. Но там животът ми коренно се промени. Болногледачката не изпускаше Сам от очи, сякаш готова да му се нахвърли при най-малката грешка, която би допуснал. Фотографът снимаше със скоростта на картечница. – Бихте ли ми разказали малко повече?
– Беше в началото на шейсетте години. По-точно в хиляда деветстотин... шейсет и четвърта. Работех на този кораб. Беше кораб ресторант с пиано бар, в който се изнасяха и вечерни концерти. Аз трябваше да ръководя малкия екип, който работеше на борда. Но нещата не се развиваха добре... И все пак, без този катастрофален опит в живота ми нямаше да настъпи обратът, след който тръгнах по нов път. Тя се закашля, кашляше лошо. Сам неволно хвърли неспокоен поглед на болногледачката и съжали, че го е направил, когато срещна нейния – тя се надигна и той изпита усещането, че, без да иска, ѝ е припомнил задълженията ѝ. В този момент ръководителят на операцията се приближи до Шърдун. Бежовият му шлифер беше изцапан с тиня.
– Госпожо – каза той, – моите хора ще се качат на борда. Разбира се, не мога да ви предложа да отидете с тях – цели части от кораба могат да рухнат, нали разбирате...
– Естествено.
– Но ще направят малък филм и ще ви го покажа после, искате ли?
– Страхотно!
– Има ли някое специално място на борда, което да искате да заснемат, ако, разбира се, стигнат до него? Тя помисли няколко секунди, поклащайки бавно глава, после в очите ѝ се запали малка светлинка.
– Бих искала да видя пианото или по-скоро това, което е останало от него, стига да не е напълно повредено след всичките тези години под водата. Мъжът направи красноречива гримаса.
– Много добре, госпожо, ще предам молбата ви. Къде се намираше пианото?
– В големия салон, който служеше за приемна. Черен роял. Малък роял. Не може да не го видите.
– Добре – каза той и се отдалечи. Сам няколко мига мълчаливо се взира в Сибил Шърдун.
– Имам чувството, че този роял значи много за вас. Тя замислено кимна с леко носталгична усмивка на устните.
– Той беше свидетел на моето слизане в ада и на моето възкръсване. Освен това за първи път се осмелих да изпея нещо пред публика под акомпанимента на неговите струни. Не беше концерт и все пак се реших... Благодарение на един млад пианист. Беше ирландец, като вас, предполагам. Всяка вечер, след като клиентите си тръгнеха, той изсвирваше една композирана от него мелодия. Вълнуваща, меланхолична мелодия..."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
