Огнена птица

Казват, че никой не може да победи драконите...

Римският генерал Юлианус е известен със своята мощ и лидерски качества. Един ден, по време на пиршество, съдбата го среща със загадъчната танцьорка Малина. Тя пленява сърцето му със своята грация и мистериозност и макар пътищата им бързо да се разделят, той ѝ подарява специален талисман.

Години по-късно и напълно неочаквано двамата отново се срещат, но този път на бойното поле като врагове. Животът ѝ е застрашен и Юлиан действа инстинктивно, като приема драконовата си форма, за да я спаси. Но освен красота Малина притежава сила и смелост, както и тайна дарба, която я прави изключително опасна за враговете ѝ.

И докато двамата се опитват да оцелеят в свят, в който жесток император управлява с твърда и безмилостна ръка, а жаждата му за власт сее смърт и разруха, любовта им ще разпали огнена буря, която може да завърши с разбито сърце или със смърт. Или и с двете.

Епичен и изпепеляващ мрачен романтичен роман, в който дракони управляват Древен Рим...

"Застанал на върха на хълма, аз се взирах в обляното в кръв поле и овъглените тела, над които все още се извиваше пушек след битката. Малко бе останало от келтската орда, в което нямаше нищо чудно, след като се бяха изправили срещу един римски легион. Въпреки че точно този клан на няколко пъти бе успял да избегне поражението. Радвах се, че кралят им бе умрял на бойното поле, така че не бях принуден да го взема със себе си, за да угодя на чичо ми. Той страшно си падаше по кървавите екзекуции. От тази мисъл вътрешностите ми се
сгърчиха, сякаш разяждани от киселина.

Кохортата гибелни ездачи кръжеше над главите ни – гигантски крилати сенки в обляното от лунна светлина нощно небе, – а пламъците им все още горяха по границите на бойното поле, така че келтите да не могат да избягат. Колони от дим се издигаха нагоре, носени от вятъра. Гибелните ездачи щяха да останат да бдят в небето, докато не изпратех съобщение, че могат да се върнат в базовия ни лагер. Откъм келтския лагер в гората долетяха викове – хората ми събираха оцелелите, за да ги откарат на пазара за роби. Най-довереният ми трибун, Траян, пое нагоре по хълма, все още в полуформа; носеше единствено кожен ремък през гърдите, в който беше втъкнат гладиусът му, както традиционно влизаха в битка офицерите с благородно потекло. Три пъти по-едър, отколкото бе в човешката си форма, покритата му с тъмносини люспи кожа изглеждаше черна в мрака на нощта. Ръцете му бяха издути от мускули, пръстите му завършваха с дълги колкото тях хищни нокти. Среднощно-черни кожени криле стърчаха от гърба му. Срещна погледа ми с бледосини влечугови очи; носът му стърчеше твърде много, за да е човешки, драконовата му паст бе пълна с нащърбени зъби, дебелата му опашка плющеше.
– Всичко е под контрол, легате.

Речта му бе по-разбираема, отколкото на повечето хора в полуформа. Някои изобщо не бяха в състояние да говорят, тъй като драконът им бе твърде доминантен. Могъщите дракони можеха да говорят съвсем ясно в полуформа дори ако гласът им беше дрезгав и гърлен. Траян застана до мен и погледна надолу. Тъй като командвах това нападение, аз бях останал в човешката си форма, облечен в дрехи, които подобаваха на положението ми. Генералите не бяха принудени да се преобразяват в полуформа и да се цапат с кръв на бойното поле. Бях-ме си заслужили правото да опазим ръцете и униформите си чисти. Беше признак на могъщество да даваш заповеди за битка, без дори да отприщиш дракона в себе си. Всички войници обаче знаеха, че и при най-малкото непослушание бях в състояние да се преобразя само за миг и да ги разкъсам. Зверовете в нас ни даваха власт над всяко бойно поле, но отприщени веднъж, те бяха кръвожадни, целеустремени чудовища. Ако офицерите не знаеха извън всякакво съмнение, че генералът им е най-могъщият звяр сред тях, драконите им никога не биха се подчинили на заповедите му. Бях си спечелил правото да стоя на хълма и да издавам заповеди отдалеч... независимо от това кой беше чичо ми. Всички войници в легионите ми го знаеха.
– Отвъд огнената граница няма повече келти? - попитах.
– Не.

Келтите бяха свирепи и хитри. Нерядко група от воините им оставаше назад, за да хване римляните неподготвени с намазани с отрова стрели и копия. Келтите от този регион бяха надвили предшественика ми, легат Бастий, цели три пъти. Говореше се, че имали на своя страна магьосница, която им помагала по някакъв начин, но тази част беше загадка. След третия разгром чичо ми, императорът, най-сетне покани легат Бастий на вечеря. Двамата бяха израснали заедно, ала въпреки това Бастий беше неспокоен. Изострените ми драконови сетива доловиха острата миризма на пот, струяща от него, и учестените удари на сърцето му, докато той се настаняваше на меката лежанка срещу мен. Казано му бе, че императорът иска да обсъдят стратегии за следващата му инвазия. Вместо това чичо ми му поднесе разкошен пир, остави го да обладае една от робините му по време на вечерята и се залива от смях на историите за отдавнашните им завоевания в Магна Германия. Докато Бастий ни забавляваше с разказ за една от особено кървавите му победи, чичо ми го прикова към стената, забивайки собствения му гладуис в гърлото, след което го изкорми и му отсече главата. Оставяйки обезглавения, облян в кръв труп на Бастий върху мраморния под, чичо Игникулус прекоси потъналата в гробовно мълчание стая, все още пълна с гости. Спря пред мен, все още в полуформа, опръскан с кръвта на някогашния си приятел.
– Поздравления, племеннико. – Долепи окървавена длан до гърдите ми, а жълтите му драконови очи искряха. – А може би трябва да кажа: легат Юлианус Игнис Дакиа. – Открай време обичаше да подчертава общите ни имена.

Ето как бях повишен. Ето защо сега стоях тук и отговарях за това тези келти да не избягат отново.
– Погрижи се да вземеш главата на краля им. Чичо ми ще иска да я сложи на своята Стена на победата.
– Ще бъде направено – отвърна Траян."
Из книгата

Издателство Ибис ЕООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев 11
info@ibis.bg