"- Ти си истинска загадка, скъпа - каза майка ѝ, а Грейди, седнала срещу нея, я погледна над букета от рози и папрат в центъра на масата и се усмихна снизходително: да, загадка съм.
Харесваше ѝ тази мисъл. Но Апъл, осем години по-голяма, омъжена, далеч от загадъчното, рече:
- Не, Грейди е чисто и просто глупава. Де да можех аз да замина с вас. Представи си, мамо, по това време идната седмица ще закусвате в Париж! Джордж все ми обещава, че ще отидем... но къде ти - и погледна сестра си. - Грейди, за какъв дявол ще стоиш в Ню Йорк посред лято?
Грейди гореше от желание да я оставят на мира. Опяваха ѝ все същото, а параходът отплаваше днес – какво още очакват да им каже? Оставаше само истината, а най-малко нея възнамеряваше да сподели.
- Никога не съм била тук през лятото - каза тя и обърна очи към прозореца, избягвайки погледите им.
Шумът от проблясващия автомобилен поток още повече подчертаваше спокойствието на юнската утрин в Сентръл Парк, а първите летни лъчи на слънцето, прегарящи зелената пролетна кора, се промушваха през дърветата срещу "Плаза", където те закусваха.
- Може би съм перверзна - разбирайте го както щете.
Тя осъзна с усмивка, че вероятно сгреши, като го каза. Всъщност близките ѝ наистина я мислеха за нещо като перверзна, а веднъж, когато беше на четиринайсет, я беше осенило ужасно и доста вярно прозрение - майка ѝ, беше осъзнала тя, я обича, но дълбоко в себе си не я харесва. Отначало си мислеше, че е защото я смята за по-грозна, по-твърдоглава, не така жизнерадостна като Апъл, но по-късно, когато стана ясно - при това болезнено за Апъл, - че Грейди изглежда далеч по-добре, тя реши повече да не мисли за мнението на майка си. Разбира се, отговорът, който накрая проумя, беше съвсем прост: по свой инертен начин дори като съвсем малка тя никога не беше харесвала майка си кой знае колко. Ала и двете не проявяваха отношението си една към друга. Всъщност къщата на тяхната враждебност бе скромно обзаведена с обич, която госпожа Макнийл изрази в този момент, като взе ръката на дъщеря си в своята:
- Ще се тревожим за теб, миличка. Няма как иначе. Не знам. Не знам какво да кажа. Питам се дали не е опасно. На седемнайсет още не си достатъчно пораснала, а и никога не си оставала съвсем сама.
Господин Макнийл, който звучеше, все едно че наддава на покер, щом заговореше, но поначало рядко отваряше уста - отчасти защото жена му не обичаше да я прекъсват и отчасти защото беше вече много уморен, - топна пурата си в чашата с кафе, при което Апъл и госпожа Макнийл трепнаха като ужилени, и каза:
- Какви ги говорите, на осемнайсет аз вече от три години се бях преместил в Калифорния.
- Но, Ламонт, все пак... ти си мъж.
- Каква е разликата? - изсумтя той. - Вече няма разлика между мъже и жени. Самата ти го твърдиш.
Госпожа Макнийъл се прокашля, сякаш разговорът бе взел неприятен обрат.
- Така или иначе, Ламонт, тревожа се да оставя...
У Грейди се надигна неудържим смях, весела възбуда, от която бялото лято, ширнало се пред нея, ѝ заприлича на разстилащо се платно, върху което можеше да положи първите силни и чисти свободни щрихи. И за друго се смееше, без да ѝ личи - защото те не подозираха нищо, ама съвсем нищо. Светлината, която играеше върху сребърните прибори, сякаш засилваше вълнението ѝ, проблясвайки едновременно и като предупредителен сигнал: внимавай, миличка. Но от другаде нещо говореше: Грейди, трябва да се гордееш, развявай знамето си високо на вятъра. Какво беше това, може би розата? Розите говорят, в тях се крие мъдрост, беше го чела някъде. Тя пак погледна през прозореца. Смехът продължаваше да я напушва, вече стигаше устните ѝ. Какъв ден за Грейди Макнийл, лъчезарен и облян от слънце, и с рози, които говорят!
- Какво ти е толкова смешно, Грейди?
Гласът на Апъл не беше приятен, приличаше на тихо бръщолевене на капризно бебе.
- Мама те пита нещо съвсем просто, а ти се смееш, като че ли я смяташ за малоумна."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.75 / 4 гласа 
