След като разбойникът Том Чейни убива баща ѝ, решителната Мати Рос тръгва по следите му в индианските земи, откъдето неопитните рядко се връщат живи. Тя наема за водач коравия следотърсач Когбърн, по прякор Петела - пияница и безсърдечен ловец на глави, чието дуло не пропуска целта. Към странния дует се присъединява и тексаски рейнджър на име Лабийф, който има собствени причини да търси Чейни. Във враждебната територия, в която навлизат, не ги очаква нищо добро, но малко прегради могат да устоят пред добрите стари закони на отмъщението в Дивия Запад. Кой би предположил, че едно четиринайсетгодишно момиче може да има желязна хватка и инат за трима?

Двамата залагаха пари на изхода от играта и Петела не печелеше. Продължих да го подканвам, но той само ми казваше "Още една игра и тръгваме", и аз скоро заспах с глава на масата. По-късно вечерта той ме разтърси, за да ме събуди.
– Събуди се - повтаряше той. – Събуди се, сестричке.
– Какво има? - попитах аз.
Беше пиян и си играеше с револвера на татко. Посочи ми нещо на пода до завесата, която разделяше стаята от магазина. Погледнах и видях един голям сив плъх. Седеше свит на пода, с отпусната зад себе си опашка, и ядеше зърното, което се беше изсипало през дупката в един чувал. Стреснах се, но Петела затисна устата ми с ръката си, която миришеше на тютюн, стисна ме за бузите и ме задържа на мястото ми.
– Не мърдай - каза той.
Огледах се за Ли и предположих, че сигурно е отишъл да си легне. Петела каза:
– Ще пробвам по новия начин. Гледай сега.
Той се приведе напред и тихо заговори на плъха, като му каза:
– Разполагам със съдебна заповед, според която незабавно трябва да спреш да ядеш зърното на господин Чен Ли. Съдебна заповед за плъх. По закона за плъховете.
Той ме погледна и попита:
– Спря ли вече?
Не отговорих. Никога не съм си губила времето да насърчавам пияници и фукльовци.
– Според мен не е спрял - каза той.
Държеше револвера на татко отпуснат до лявото си бедро и стреля два пъти, без да се прицелва. Шумът от изстрела изпълни малката стая с такава сила, че завесите подскочиха. Ушите ми писнаха. Имаше голямо количество пушек.
Ли се изправи на своя нар и каза:
– Стреля се навън.
– Имах съдебни дела - обясни Петела.
Онзи плъх не приличаше на нищо. Отидох да го вдигна за опашката и го изхвърлих през задния вход, така че да го изяде Стърлинг, който по принцип трябваше да го е надушил и да го е ликвидирал.
После казах на Петела:
– Недей да стреляш повече с този револвер. Нямам с какво да го заредя.
– Дори да имаше, ти не можеш - отговори той.
– Мога - казах аз.
Той отиде до нара си и извади една голяма тенекиена кутия изпод него, после я донесе до масата. Кутията беше пълна с мазни парцали, патрони и парчета кожа и връв. Той извади няколко оловни куршума, медни капачки за патрони и една по-малка кутийка с барут.
– Добре, дай да видя как ще го направиш. Ето ти барут, патрони и куршуми.
– Сега не ми се занимава с това. Спи ми се и искам да се прибера в стаята си в пансиона "Монарх".
– Знаех си, че не можеш - каза той.
Сетне се зае да зареди два нови куршума на мястото на онези, които беше изстрелял. Изпускаше разни неща, слагаше ги накриво и като цяло не се справи добре. Когато свърши, каза:
– Това оръжие е прекалено голямо и тежко за теб. По-добре да носиш нещо, което се зарежда с готови патрони.
Той се разрови на дъното на кутията и извади някакъв необичаен наглед, малък пистолет с няколко цеви.
– Ето това ти трябва - каза той. – Пистолет двайсет и втори калибър с пет цеви, които стрелят поотделно, а понякога и едновременно. Наричат го "Помощникът на дамите". В този град живее една лека жена на име Голямата Фей, която беше простреляна два пъти с такъв от доведената си сестра. Голямата Фей тежи около двеста и деветдесет фунта. Куршумите не са успели да достигнат нито един жизненоважен орган. Но това е необичайно събитие. Срещу обикновени хора ще ти свърши добра работа. Като нов е. Давам ти го в замяна срещу стария ти револвер.
– Не, това беше оръжието на татко - казах аз. – Готова съм да си тръгвам. Чуваш ли ме?
Взех си револвера от него и го прибрах обратно в чувала. Той си наля още уиски в чашата.
– Не можеш да осъдиш плъх, сестричке.
– Не съм казвала, че можеш.
– Каквото и да ти разправят онези лайногризци адвокатите, не можеш. Един плъх или можеш да го убиеш, или да го оставиш да си живее. Плъховете не гледат съдебни заповеди. Съгласна ли си по този въпрос?
– Цялото ли смяташ да го изпиеш?
– Съдия Паркър знае за какво говоря. И той е един дърт шарлатанин, но разбира от плъхове. Едно време си имахме добро съдилище в този град, преди да пристигнат онези педанти адвокатите. Ако му гледаш костюма, Полк Гауди е перфектен джентълмен, но на света няма по-жалък кучи син от него. Познавам го. А сега са настроили съдията срещу мен, както и главния шериф. Ловецът на плъхове се отнасял твърде грубо с плъховете. Така казват. "Стига с този тормоз над плъховете! Справедливост за плъховете!" Имаше ли справедливост за Колъмбъс Потър? Ти ми кажи. На света не се е раждал подостоен човек от него.

Станах и си излязох, като си мислех как ще го хване срам да ме пусне сама и ще ме последва, за да се увери, че ще се прибера невредима, но той не дойде. Продължаваше да говори, докато излизах. В този край на града беше доста тъмно и аз закрачих бързо и не видях жива душа, макар и да чух музика и гласове и да видях светлини нагоре към реката, където бяха баровете.

Когато стигнах до Гарисън Авеню, спрях да се ориентирам. Винаги съм имала добро чувство за ориентация. Не ми трябваше много време, за да стигна до пансион "Монарх". Вътре беше тъмно. Заобиколих отзад с идеята да вляза оттам, като се надявах да е отключено заради достъпа до тоалетната. Оказах се права. Тъй като все още не бях платила за втората нощувка, ми хрумна как госпожа Флойд нищо чудно да е настанила някой нов гост в леглото на баба Търнър - може би някой колар или служител от охраната на железниците. С голямо облекчение открих, че моята половина на леглото беше празна. Извадих допълнителните завивки и ги застлах така, както бях направила предишната вечер. Казах си молитвите, но не можах да заспя веднага. Бях започнала да кашлям.