Критичните дни на България

Критичните дни на България Владимир Сис Времетраене: 0:54 мин. Поредица Стич и самураят Хирото Уада Времетраене: 1:13 мин. Херман Хесе Времетраене: 1:37 мин. Лиз Бурбо Времетраене: 1:12 мин. Харесвам те просто така! Неле Времетраене: 0:50 мин. Какъв е бил дядо, преди да стане дядо? Мод дьо Бел Времетраене: 0:56 мин. Панорамна книжка: Винсент ван Гог Сузи Ходж Времетраене: 0:55 мин. Христо Бонев. Осмото тепе. Биография Дончо Дончев Времетраене: 0:57 мин. Св. Борис Велики Георги Тодоров Времетраене: 1:06 мин. Иван Гранитски Времетраене: 1:05 мин. Привързаност там и тогава, тук и сега Ваня Матанова Времетраене: 1:13 мин.

Дневник на военния кореспондент - 1913 г. Критичните дни на България е дело на чешкия журналист Владимир Сис, който прекарва Балканската война като кореспондент на вестник Народни листи и често пише своите статии на фронта, на метри от бойните действия.

От лице с чисто служебни задължения, чехът се превръща в пламенен защитник на българската национална кауза, а България става негова втора родина.

Началото на Междусъюзническата война го заварва в София. Сис е свидетел на терора, който мирното население търпи от бившите ни съюзници, и на леещата се в европейската преса антибългарска пропаганда, подхранвана от Белград и Атина. Журналистът си поставя за цел да се противопостави на несправедливостта и да разкаже истината за войната. На фалшификациите той отговаря с факти, документи, интервюта с очевидци.

Владимир Сис посвещава Критичните дни на България на българския народ, дълбоко убеден, че следващите поколения трябва да знаят истината и никога да не я забравят.

"1 юли
Привечер напуснах болницата. Кочияшът караше бързо по широката улица Цар Освободител, по която, както обикновено по това време на деня, имаше много хора. На тълпи те отиваха на разходка към Борисовата градина. Всичко изглеждаше както обикновено: посолствата, министерствата, Дворецът, къщите, хората по улиците, колите, трамваите.
Излязохме на улица Търговска. Там, където тя се кръстосва с улица Дондуков, е главната артерия на столицата София. Тротоарите, разположени от двете
ѝ страни, са препълнени винаги с пешеходци, трамваите се разминават, коли и файтони непрекъснато сноват. Това място единствено свидетелства, че София е столица, жив и главен център на културния и политическия живот на българите.
Пред хотел Панах (както всички грандхотели - с името на неговия основател) ме извика поетът К. Христов. Казах на кочияша да спре.
– Точно навреме се появяваш! – поздрави ме той и аз забелязах, че трудно сдържа своето безпокойство. Не по-малко възбудени бяха и останалите познати и непознати, които се събраха около файтона.
Не очаквах нищо добро.
– Какво се е случило, за бога?
– Започна се...
– Как? Нима война?
– Да – вчера! Но ние ще им покажем!
– Обявена е войната? – Не. Просто сърби и гърци ни нападнаха и ние преминахме в офанзива. По-пресни новини няма, но нашите настъпват по цялата линия!
Нима започна! Това, от което се страхуваше всеки приятел на славянските Балкани, при мисълта за което всеки славянин изтръпваше, е вече факт: сръбските и българските войници вдигнаха оръжия едни срещу други и воюваха!
Не бях в добро настроение, когато се върнах вкъщи. Мислите ми бяха заети с най-новото събитие - войната. Нова 1885 година!

Славянската идея на Балканите е погребана! Нашите неприятели тържествуват. Северните славяни, които в победата над полумесеца съзряха триумфа на младата славянска душа, се пробудиха от своите сънища и видяха с очите си ужасната действителност. Какво ще ни донесе настоящето? Ние предчувствахме: отслабване на влиянието на славяните на Балканите в полза на враговете им - дегенериралите потомци на войнстващите елини и румънци. Факт!
Седях до прозореца и гледах Витоша, която се потапяше в мрак, и градът вече заспиваше след шума на деня. Сега е война и около девет часа улиците вече са пусти.

Отново помислих:
Една нова война. Девет месеца кървави битки за българските войници, за да извоюват свободата на Македония, заради която България влезе във война с полумесеца. България не можеше да приеме една гръцко-турска Тракия. В Македония, тази долина на плача, милиони българи простираха ръце към София и молеха да бъдат освободени. За тази Македония мислеха по време на най-тежките боеве и българските войници, в нейно име громиха турците при Люлебургас с твърдата надежда, че това ще осигури свободата на тази мъченическа страна и им даваше сили за щурма при Одрин.

А сега! Уморени, те желаеха да се завърнат вкъщи и да си отпочинат заслужено. Те очакваха в крайна сметка да се видят със скъпите им хора, които бяха напуснали напролет, и сега се връщаха като старите спартанци на щит или с щит. Бяха вече близо до своите домове, така да се каже, на прага, но не можеха да влязат. Родината отново ги призоваваше. Досегашните съюзници на българите с дръзка ръка посегнаха на едва разцъфналия цвят на македонската свобода. Можеше ли България да мълчи?

Война! Нова и може би още по-кървава! Как ще влезе в нея България неподготвена и уморена? Гръцките и сръбските армии си бяха отпочинали през зимата от несгодите, преживени в боевете при Куманово, Битоля, Селфидже, Йенидже, при Вардар и Янина и заеха изгодни позиции, укрепиха се там, заминираха бойното поле, където предстоеше главният бой. А българите? Някакво тежко предчувствие ме обзе. Витоша все повече потъваше в мрак, огромна, мрачна и страшна.

Война! Братоубийствена война! Какво ще каже славянският свят? Имаше две възможности: или българите да победят сърбите и гърците, или те да победят българите. И в двете възможности се крие зло за цялото славянство. Остава да се реши кое зло е по-голямо и кое по-малко.

Ако победят българите, тогава за сърбите ще се повтори трагедията от 1885 година и към старата Сливница ще се прибави и това. Какво ще последва? Сърбите вече никога няма да забравят и да се помирят с българите. Към старите рани, които националното самолюбие изстрада преди 27 години, ще се добавят и нови, по-дълбоки. А останалите славяни ще бъдат безучастни и няма да имат възможност да помирят своите южни братя. Следователно за славянския свят злото сигурно ще е голямо. Идеята за славянска общност на Балканите има вече своя препъникамък. Да приемем, че българите бъдат победени от своите съюзници Сърбия и Гърция. Това зло, което се базира на възможно поражение на сърбите, за целокупното славянство ще отиде на друга линия, но пак ще остане. Тъй като и българите - основно след епохалната победа над турците - няма да забравят и да простят на сърбите, че подло
ги нападат, скъсвайки договора, подписан преди година, и то с помощта на традиционния неприятел на балканските славяни - гърците. Към това зло прибавяме още едно зло, също така от голямо значение за интересите на българите и на славяните като цяло. Войната се води за Македония. Ако победят сърбите и гърците, евентуално от същата тази Македония или поне от голяма част от нея сърбите ще вземат северната ѝ половина, гърците - южната. Милионният български народ в Македония ще бъде разделен надве: 500 000 българи ще бъдат под сръбска власт, а 500 000 под гръцка.

В първия случай ще пострада само България, тъй като половин милион българи ще бъдат посърбени. Идеята за общославянство ще претърпи само морални загуби. Във втория случай половин милион българи ще бъдат поробени от гърците, ще преминат в сферата на елинизацията и по този начин ще бъдат напълно загубени. Повтарям, половин милион българи с македонско самосъзнание (или български македонци) ще бъдат изтрити от недрата на славянството! А за това ще трябва да благодарят - славяните - на сърбите!

По-голямо зло ще бъде победата на сърби и гърци. Такова зло не пожелавам на нито един славянски народ, както и на сърбите. Но най-малко го пожелавам на българите, които очевидно стават жертва на подлостта и предателството и тяхното поражение може да се отрази и върху интересите на цялото славянство. Ако славянството трябва да защитава своите интереси, естествено, сърбите няма да му окажат морална помощ, което те ще използват, естествено, в своята гнусна антиславянска дейност.

Седя и си мисля:
Ще излязат ли българите от тази война като победители? Витоша изчезна в гъста тъма. София спи, мълчи. Чака това, което ще ѝ поднесе утрото. Отсреща в къщата се чуват и детски гласове, съпровод на пиано, пеят българския химн. Трогателно се носи песента по тъмната, пуста улица: Шуми Марица..."
Из книгата

БИ 93 ООД
София 1799
жк. Младост 2, бл. 260, ет.3
office@bulgarianhistory.shop

Посвещавам на българския войник!
София - от 1 до 10 юли 1913 г.
Четири към един - от 11 до 15 юли 1913 г.
Пет към един - от 16 до 19 юли 1913 г.
В Ниш - от 20 до 25 юли 1913 г.
В Букурещ - от 26 юли до 9 август 1913 г.
Болният мир
След сключване на мира