Блаженството на живота

"Да си живял един едничък ден с Франц означава повече от цялото му творчество."
Дора Диамант след смъртта на Кафка

Кой всъщност е Франц Кафка? В най-новия си роман "Блаженството на живота" Михаел Кумпфмюлер разказва за последната година от живота на известния писател. Той описва с проникновеност и много симпатия вече тежко болния Франц, който среща голямата си любов и се опитва да започне нов живот.

Дора Диамант (1898-1952) среща Франц Кафка през юли 1923 г. в Мюриц на Балтийско море, където работи като готвачка в Еврейския почивен дом за деца. Двамата живеят заедно от края на септември до март 1924 г. при големи материални трудности в Берлин. След влошаването на здравето на писателя, тя го съпровожда в Прага и Виена и се грижи за тежкоболния Кафка до смъртта му в санаториума в Кирлинг. След смъртта на Франц Кафка тя се връща в Берлин. Остава в Германия до 1936 г. и още три години след това в Съветския съюз. Малко след началото на Втората световна война емигрира в Англия, където умира през август 1952-а на 54 години. У нея остават двайсет тетрадки и трийсет и пет писма на Кафка, които при обиск през август 1933 година са конфискувани от Гестапо и оттогава се считат за изгубени.

"Светът нищо не знае за Франц. Той не се интересува от него, просто защото светът изобщо не го разбира."
Дора Диамант до Макс Брод, 1930

Михаел Кумпфмюлер (1961) живее и работи като писател в Берлин. За третия си роман "Новина за всички" (2008) получава наградата "Алфред Дьоблин".

"Докторът пристига късно вечерта един петък през юли. Последната отсечка на пътя в открития файтон от гарата се бе проточила безкрайно, все още е ужасно горещо, той е изтощен, но сега най-сетне е тук. Ели и децата го чакат във фоайето. Едва успява да остави багажа си и Феликс и Герти го връхлитат като буря, не спират да му бърборят. Още от рано сутринта са били на морето, и сега отново биха предпочели веднага да отидат на брега и да му покажат какво са построили - огромен пясъчен дворец, плажът е пълен с дворци. Хей, оставете го малко на мира, смъмря ги Ели, която е гушнала на ръце сънената Хана, но децата продължават да разказват какво са правили през деня. Ели пита: "Как беше пътуването? Искаш ли нещо за ядене?" Докторът се замисля дали би хапнал нещо, защото няма никакъв апетит. Въпреки това се качва за малко в апартамента, който са наели за ваканцията, децата му показват къде спят, те са на единайсет и дванайсет години и търсят хиляди оправдания само и само да не ги пратят в леглата. Госпожицата е оставила една чиния с ядки и плодове, гарафа с прясна вода, той пие, казва на сестра си колко ѝ е благодарен, защото следващите три седмици ще се храни тук, ще прекарат заедно доста време и ще стане ясно дали е склонен това да продължи по-дълго време.
Докторът не възлага кой знае какви надежди на този престой. Зад гърба му са тежки месеци, не желаеше да живее повече в дома на родителите си и точно тогава, съвсем навреме дойде поканата за Балтийско море. Сестра му откри тази квартира във вестника, малка обява, която обещаваше първокласни легла и твърди цени, освен това балкони, веранди, лоджии, в самото подножие на една гора, с прекрасен изглед към морето.

Неговата стая е в другия край на коридора. Не е особено голяма, но има писалище, матракът е стегнат, а има и тесен балкон, който гледа към гората и обещава покой, макар че откъм близката сграда долитат детски гласове. Той разопакова нещата си, няколко костюма, бельо, книги, хартия за писане. Би могъл да пише на Макс и да му разкаже как са минали разговорите в новото издателство, но това може да стори през следващите дни. Странно беше след всичките тези години да бъде в Берлин и двадесет и четири часа по-късно да се окаже тук, в Мюриц, в една къща, наречена "Сполука". Ели не пропусна да се пошегува с това, надявала се, че от морския въздух докторът ще качи някое и друго килце, макар и двамата да знаят, че това е малко вероятно. Всичко се повтаря, мисли си той, всяко лято от години наред все в някакви хотели или санаториуми, и после дългите зими в града, където понякога в продължение на седмици, не става от леглото. Радва се, че е сам, сяда за малко на балкона, където все още се чуват гласовете, след това си ляга и без всякакво усилие потъва в съня.

Събужда се на следващата сутрин след повече от осем часа сън. Много добре знае къде се намира, той е на морето, в тази стая, далеч от всичко, което познава до втръсване. Гласовете на децата, които снощи го изпратиха в съня, отново са там, пеят някаква песен на иврит, както никак не е трудно да се установи. Те са от Източна Европа, мисли си, тук има почивни домове за тези деца, преди два дни в Берлин Пуах, учителката му по иврит, спомена, че такъв дом има и в Мюриц, явно сега се намираше в непосредствена близост до него. Той излиза на балкона и гледа нататък. Приключили са с песните, сега седят на дълга маса пред дома и закусват, много шумни и радостни. Преди една година в Плана подобни шумове доста го дразнеха, но сега това бърборене направо му доставя радост. Пита сестра си дали знае нещо за децата, но Ели не знае нищо и изглежда учудена, че той внезапно е толкова развълнуван, пита го как е минала нощта, дали е доволен от стаята, да, доволен е, радва се, че ще ходят на плажа.

Пътят е по-дълъг, отколкото е предполагал, върви се почти четвърт час. Герти и Феликс носят чантите с нещата за къпане и храната, ту тичат напред, ту обратно към него, понеже той все изостава от другите. Морето е гладко, блести като сребро на слънцето, навсякъде се виждат деца с пъстри бански костюми, те играят във водата на плиткото или си подхвърлят топка. За щастие Ели е наела отделен плажен кош, специално за него, отдясно на пристана, откъде всичко се вижда като на длан. Навсякъде около раираните плажни кошове са построени високи до коляно пясъчни замъци, от които поне всеки втори е украсен с Давидова звезда от миди.

Герти и Феликс искат да влязат във водата и са щастливи, че и той идва с тях. Около брега водата е топла като във вана, но след това той плува с двамата все по-навътре, където започват да се усещат и по-студени течения. Герти иска да ѝ покаже как се прави "мъртвец", изобщо не е трудно, и така се носят известно време по блещукащата вода до мига, в който откъм брега се чува гласът на Ели. Не бива да прекалява, предупреждава го тя. Снощи май е имал лека температура? Да, признава си докторът, но тази сутрин температурата му беше спаднала. Независимо от това, добре би било сега да си седи кротко в плажния кош, сигурно вече е много над трийсет градуса, а на слънце едвам се издържа. Герти и Феликс също не бива да прекаляват със слънцето, те тъкмо започват да нареждат с борови шишарки началните букви на името му върху пясъка. Дълго време той просто седи и наблюдава децата, чува от време на време откъслечни фрази на идиш, строгия глас на някого от възпитателите, които надали са на повече от двайсет и пет-шест години. Герти се е запознала с група момичета и, след като я питат, разказва за тях: да, от Берлин са, и те като нас са на почивка, в един дом, недалече от нашата квартира.

Докторът може да седи с часове така. Ели постоянно го пита как се чувства, с неизменния си майчински загрижен тон, който той добре познава. Никога не е успявал да разговаря с Ели така, както можеше да си говори с Отла, но въпреки това той отваря дума за Хуго и Елзе Бергман, които го поканиха да отиде с тях в Палестина, в Тел Авив, където също има плаж и детски смях, както тук. Ели не е нужно много да говори, докторът знае какво мисли тя за такива планове, в общи линии той самият не вярва кой знае колко в тях. Но децата са голяма радост, той е щастлив и благодарен, че може да бъде тук край тях. Успява дори да подремне сред цялата тази врява, точно по обяд, в най-голямата жега, повече от час, преди Герти и Феликс да го помъкнат отново във водата.

На втория ден, започва да разпознава първите лица. Очите му вече не се скитат безцелно, има предпочитания, забелязва дългите крака на едно момиче, уста, коси, четка, която преминава през тези коси, от време на време по някой поглед, високата брюнетка, която все поглежда насам и после се прави, че изобщо не го гледа. Различава две-три момичета по гласовете, вглежда се далеч напред да види как скачат във водата, как тичат през горещия пясък, хванати за ръка, и не спират да се кикотят. Трудно му е да прецени тяхната възраст. Понякога му изглеждат седемнайсетгодишни, но после изведнъж му се струват все още деца, и тъкмо тази неустановеност прави толкова приятно заниманието с тях.

Особено му допадна високото тъмнокосо момиче. Може да попита Герти как се казва, понеже Герти вече е говорила с нея, само дето не иска по този начин да покаже, че проявява интерес. Много би искал да я разсмее, защото за съжаление тя никога не се смее. Изглежда вироглава, сякаш от край време е сърдита за нещо. Късно следобед я забелязва от балкона, как слага масата в градината на ваканционната колония, вижда я отново вечерта, когато играе главната женска роля в една пиеса. Не разбира какво говори, но му прави впечатление как се движи и с каква отдаденост играе, очевидно в ролята на булка, която трябва да бъде омъжена против волята си, поне той така натъкмява за себе си действието, чува смеха на децата, аплодисментите, при които тъмнокосото момиче многократно се покланя.

Веднага щом започва да разказва на Ели и децата за това, го обзема меланхолия. Преди войната познаваше разни хора от театъра, дивия Леви, когото баща му ужасно презираше, младите актриси, които едвам успяваха да си кажат текстовете на идиш, затова пък какъв заряд имаше в играта им, колко много все още им вярваше тогава.
Когато Герти на следващата сутрин води момичето към неговия плажен кош, той я вижда за първи път да се усмихва. Отначало е срамежлива, но когато ѝ казва, че я е видял как играе в пиесата, бързо става общителна. Той научава, че се казва Тиле, прави ѝ комплименти. Изглеждала като истинска актриса, на което тя отговаря, че се надявала да изглежда като булка, защото не играела актриса. Нейният отговор допада на доктора, те се смеят и се опознават по-добре. Да, от Берлин съм, казва тя, знае също кой е докторът, защото в книжарницата, където работи, преди няколко седмици поставила една от книгите му на витрината. Изглежда няма желание да разкрива нищо повече, не и докато Герти е там, така че кани доктора на разходка край пристана. Както се оказва, тя иска да стане балерина, което е и причината за потиснатостта ѝ, има проблеми с родителите си, които на всяка цена искат да ѝ попречат. Докторът не е съвсем сигурен как да я утеши, тази професия е толкова красива, но и толкова трудна, обаче ако тя истински вярва в нея, някой ден наистина ще танцува. Струва му се, че я вижда как лети по сцената, как се извива, как умолява с ръце и крака. Тя е уверена, че това ще стане, още от осемгодишна, знае го с цялото си тяло. Докторът дълго не казва нищо, а тя го гледа, пълна с очакване, наполовина дете, наполовина жена.

Отиват на разходка и на следващия, и на по-следващия ден. Момичето дълго е размишлявало над думите на доктора, но не е сигурно дали ги е разбрало правилно. Докторът вече съжалява за думите си, може би не е редно, да я насърчава в мечтите ѝ, може би изобщо няма право на това. Той разказва за работата си в застрахователното дружество, просто за нещата, които прави, за нощите, когато пише, макар че в момента всъщност изобщо не пише. То и в дружеството не работи вече, от една година е пенсиониран, и това е единствената причина да седи тук, на кея с една хубава берлинчанка, която след няколко години ще стане балерина. Тя отново се усмихва и кани доктора утре на вечеря, петък вечер в дома редовно се правят малки тържества, вече е попитала възпитателите. Той веднага се съгласява, защото е петък вечер, и ето на четирийсет години за първи път през живота си щеше да празнува навечерието на шабат.

Още следобеда той може да наблюдава от балкона как вървят приготовленията. Прибира се в стаята и пише картички за морето и за призраците, от които засега като че ли е избягал. Пише на Роберт и на семейство Бергман, донякъде с едни и същи формулировки, особено обстойно за децата. От Тиле е научил, че почивният дом се казва "Детско щастие" и ето какво пише: за да проверя моята способност за придвижване, се реших след дългите години боледуване, прикован на легло и с вечно главоболие, да събера сили за това малко пътешествие до Балтийско море. И имах голям късмет. Само на петдесет крачки от моя балкон е почивният дом на Еврейския народен дом от Берлин. През дърветата виждам децата как играят. Радостни, здрави, пламенни деца. Източноевропейски евреи, спасени благодарение на западните евреи от берлинските опасности. Половината дни и нощи домът, гората и плажът се огласят песни. Когато съм сред тях, не, не съм щастлив, но съм на прага на щастието.

Все още има време за една малка разходка, после бавно се приготвя за вечерта, изважда тъмния костюм от гардероба, избира вратовръзка пред огледалото. Любопитен е какво ли го очаква там, как точно ще протече празникът, с какви песни, с какви лица, но нищо повече от това, на нищо специално за себе си не се надява."
из книгата

Франц Кафка е австрийски писател, един от фундаменталистите на модернистичната проза. Показвайки в своите творби духовния опит, който се открива пред човечеството с историческите катастрофи и изпитания в периода на световните войни и тоталитарни режими, Кафка получава славата на творец-пророк. Творческото наследство на писателя включва три недовършени романа, няколко сборника с разкази и притчи, афоризми, писма и дневници. Приживе успява да публикува само няколко сборника с разкази, които не предизвикват особено внимание към творчеството му. Славата застига Кафка посмъртно, когато въпреки завещанието, според което литературното му наследство трябва да бъде изгорено, изпълнителят не унищожава ръкописите на писателя, а ги публикува.

Франц Кафка е роден на 3 юли 1883 година в Прага в семейството на евреи. Най-близка до него се оказва немската култура: в периода 1789 -1793 година той учи в немското начално училище, всичките си съчинения пише на немски език, въпреки че отлично владее чешки. Франц завършва гимназия през 1901 година, след което се записва да учи право в "Карлов университет". В университета Кафка се записва да учи по настояване на баща си, който гледа с презрение към литературните интереси на своя син. Неговото деспотично влияние цял живот подтиска Франц и всичко свързано с баща му и семейството поражда чувство за вина у писателя. През 1908 година отново по настояване на баща си Кафка започва работа като скромен чиновник в застрахователна фирма, където работи до 1922 година - поради здравословни причини се пенсионира предварително. Кафка се отнася към работата си като към тежък кръст, който трябва да носи и искрено ненавижда всичко, свързано с нея. Единственият му отдушник от първостепенно значение за него е заниманието с литература. Той започва да пише тайно от родителите си, предимно нощем, и този двойнствен живот много му тежи. През този период Кафка започва да пише романа си "Америка". Тогава се появява и първата му значима творба разказът "Присъдата" (1913 г.), последван от новелата "Метаморфозата" (1915 г.), в която писателят преобразява главния си персонаж в огромно насекомо. Книгата представлява ужасяваща и абсурдна картина на отхвърлеността и вината и се нарежда сред най-четените белетристични творби, въплътили страховете и кошмарите на XX век.

По време на следването в университета Кафка се запознава с Макс Брод и Феликс Велч, които остават негови близки приятели до края на живота му. Самият Брод играе значителна роля в биографията на Франц: виждайки в странния си приятел истински литературен гений, той му помага да публикува произведенията си и постоянно го насърчава. Като писател Кафка дебютира през 1908 година с два малки разказа, които са публикувани в списание "Хиперион". По-голямата част от неговите писания са публикувани след смъртта му, което и обяснява прекомерната му самокритичност и неувереност приживе, както и липсата на връзки с литературната среда. Кафка и оригиналното му творчество са били известни само на тесен кръг професионалисти и литератори, въпреки това през 1915 година той получава наградата "Фонтане", която се счита за едно от най-престижните немски отличия в областта на литературата. През 1914 година започва да пише романа си "Процесът", а през 1922 започва работа върху романа "Замък". Според Владимир Набоков най-силно влияние върху литературния стил на Кафка упражнява френският писател Гюстав Флобер. Подобно на него Франц си служи с езика като с работен инструмент, а в прозата си използва словесни обрати от речника на администрацията, деловите среди, естествените науки и др. Почти във всичките си творби писателят разработва темата за личностното поражение пред неведомите сили на закона и непроницаемите житейски условности. Героите му напразно се стремят към социална значимост, а крушението им е представено най-често в леко иронична светлина. Текстовете на Кафка са ясни и в същото време закодирани и херметични. Поради предметния език, несложното действие и ярката образност те изглеждат леснодостъпни, но стават трудни за възприемане, когато се долови тяхната неизмерима дълбочина и екзистенциална тревожност на посланията им. Една от малкото, които виждат в Кафка литературен гений е преводачката, журналистка и най-голяма любов на писателя Милена Йесенска. В началото на 20-те години те имат любовна връзка, въпреки факта, че жената е била омъжена. Впоследствие неговите писма към нея са включени в книгата "Писма до Милена".

Франц Кафка цял живот е преследван от различни хронични заболявания, включително и туберкулоза. В дневниците си той предполага, че няма да доживее до 40 години и предположенията му се оказват почти верни - умира на 3 юли 1924 година, малко преди да навърши 41 години в санаториум в близост до Виена. Въпреки желанието на Кафка след смъртта му всичките му ръкописи да бъдат изгорени, приятелят му Макс Брод не изпълнява последната му воля и след неговата смърт публикува недовършените романи "Процесът" (1925 г.), "Замъкът" (1926 г.) и "Америка", които носят световна слава на Франц, макар и посмъртно. Всички тези творби са изпълнени с трагическо, песимистично светоусещане, абсурди, ирационалности, чувства на тревожност, вина, безнадежност и странни персонажи прославят автора си по цял свят и оказват влияние на творчеството на множество известни писатели, като Жан-Пол Сарт, Албер Камю и Томас Ман.

ФънТези ЕООД
София, 1202
район Оборище, ул. Св. св. Кирил и Методий 88, вх. Б
funtasy@abv.bg