"
Празничният концертРедовете лампи в актовата зала гаснеха един по един, макар че още имаше свободни места. Родителите и децата се настаняваха, събличаха си якетата, а насред глъчката някаква лелка вдигна Калинка за двайсет и девети път, за да стигне до свободния стол в другия край на реда. За разлика от това училище нейното имаше амфитеатър
с балкон - коридора на втория етаж.
– Глупаво е да чакаме леля Оля да ни кара на село след концерта! - измрънка Калинка, докато сядаше пак на твърдия и неприятен сгъваем стол.
– Не можеше ли с влака, пък те да дойдат, когато свършат?
– Леля ти беше така любезна да ни взе... - поде недоволно майка ѝ. Над тъмната сцена грейна прожектор, лъчът се плъзна по олющените дъски и озари натиканото в дъното пиано. Стара учителка с черна рокля застана до него, поклони се, седна, тропна по клавишите и...
– Ла-ла-ла-ла-ла! - разпя се невидим детски хор. Залата закънтя като морска раковина, а сладките, звънки гласове на хористите плиснаха над публиката и отведнъж, като по магия, настъпи тишина. Не скърцаха столове, не си шепнеха родители, никой не кашляше. Калинка дори не бе разбрала, че е затаила дъх, докато братовчед ѝ, Лъчко, не излезе под светлината на прожектора да обяви:
– Добре дошли на Коледния ни концерт! Истината беше, каза си Кики, че синът на леля ѝ Оля беше получил най-смахнатото име в рода Долноземски. Тя беше кръстена на глупаво насекомо на точки. Лъчко се казваше Лукан. През лятото си беше признал, че съучениците му викат "Луканка". Тя го затапи с историята за бандата шестокласници, които редовно я гонеха по целия училищен двор и крещяха: "Калинке-малинке, за кого ще се оженя? Хвръкни и ми покажи!" и на "хвръкни!" я бутаха. Лъчко я посвети в тайните на беленето на "лукова глава". Включително как ти събуват гащите на дълъг скок по физическо. Трябваше да признае, че рисуването на точки с маркер на гърба ѝ не е толкова гадно. И всичко това само заради някаква глупава традиция. "Старите родови имена имат чутовна сила!" - все повтаряше дядо ѝ Страхо. Специално провери в гугъл. "Чутовен, прил. прославен, прочут, велик“ - това пишеше в речника. А дядо ѝ все едно вярваше в магии. Ха! През лятото Калинка твърдо заяви на Лъчко, Вачко (Ваклин), Съби (Съботин) и Поля (Аполинария):
– Когато имам собствени деца, никога няма да позволя да се казват "Сотир" или...
– Майка ти е с хубаво име - Виделина - възрази тогава Лъчко.
– Но не е от традиционните за Долноземски.
– Това е, защото баща ти, чичо Соти, и татко ми... - братовчед ѝ изкриви лице, – Гадьо... са си взели жени от
Външната земя. Вачко се разсмя, макар че неговите родители бяха и двамата от Коледун махала. Калинка посърна.
Освен по чутовност на собственото име, братовчед ѝ я биеше и по чудатост на татковото си. Гадьо... Гадьо?! Какво можеше да извини това? Междувременно на сцената Лъчко тъкмо завършваше:
– ... и коледарската дружина първо отива при станеника! На сцената изтичаха още няколко момченца от хора и се наредиха в полукръг около него. Пианото засвири и "коледарите" запяха:
– Станенине, господине! Бог се кани да ти дойде и въз бога сбор ангели... И просто отведнъж залата отново закънтя като морска раковина и публиката се смълча, дори мислите на Калинка се смълчаха и ѝ се стори, че дъхът ѝ образува облачета, а от тавана лениво се сипят снежинки. Стани ми, стани, нине - нине, господине, че ти идат добри гости,
стани ми, стани, нине - нине, господине, добри гости коледари. В Коледун махала гласовете на истинските коледари
се носеха отдалече, през пет-шест къщи, а ако излезеш на двора и затаиш дъх, ще чуеш да се надпяват всичките три дружини, чиито гласове се преплитаха в студената коледна нощ. Дяволашки подемаха игриво:
Какво се татък чува, татък чува в долна гора? Дали вятър гора ломи, или змей си ламя гони. Долноземски в същото време отвръщаха строго:
Бели мома тънки дари, коладе ле, на тиха бели, бял Дунава, коладе ле.
Какво общо имаше Дунав с планината, Калинка бе започнала да се пита едва миналата година. Слънчарски обикновено по "коладе ле" викваха с пълни гърла:
Ако сте гости коледари, ще ви даря добра дара, добра дара - превит кравай!
На сцената момчешкият хор премина на:
– Блейом блее шаро агне в градом, Калино льо, бяла малино льо... Калинка не се сдържа, скочи на крака и запя заедно с Лъчко, пусна гласа си на воля да се слее с момчешките. Даже не усети как майка ѝ я дърпа за ръкава, в училището я върнаха чак ръкоплясканията на публиката около нея. Изчервена до уши, тя си седна, а хористите преминаха на третата си песен. Този път майка ѝ я удържа. И Кики не се изненада, че следващите номера в програмата въобще не бяха толкова хубави като коледарските песни. Само дето...
– Не е честно! - спореше Калинка след края на програмата, докато чакаха Лъчко и леля Оля пред актовата зала. – Защо само момчетата да ходят коледари? И аз знам всички песни!
– Ние приготвяме коледния кравай и...
– Ние киснем в кухнята! - извика Калинка. – Може ли такова нещо? Те се забавляват, а ние! Ние! Ние Слугуваме!
Някои от подминаващите ги родители с дечица се обърнаха.
– Не викай! - помоли я майка ѝ. – Нищо по...
– Това беше вопъл от дълбините на сърцето ми! - възрази Калинка и размаха шала си. – Не може ли и аз да коле-
дувам! Или поне да започна приказката...
– Каква приказка, калинке шарена? - грабна ѝ шала от ръката Лъчко. – Какво изпуснах? И - ей, не беше честно да пееш!
– Ти пък ще ми кажеш! - Калинка го изчака да кимне и го ритна здравата в пищяла, след което делово продължи. – Училищният Дядо Коледа ми донесе разказвачески зарчета.
– Училищният Дядо Коледа! - подбели очи Лъчко. – Много ясно, че..."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа 
