"Георги К. Спасов изгражда с тънкото си чувство за хумор колоритни образи на съвременни нашенци, с лек присмех разкрива истини, с горчива ирония говори за разминаването на действителността с високопарните обещания на псевдополитици и общественици. Хуманист по природа, Георги К. Спасов съчувства на героите си, разбира тегобите им и разочарованията им от случващото се в държавата ни днес.

Конкретните обстоятелства, случки и събития, в които попадат героите му, са заразително духовити, излъчват жизнерадостна сила и са израз на художествено познание, на зряло творчество, идващо от жизнените сокове в живота на средностатистическия българин.

Хуморът в разказите на писателя помага за изцеляване на простотията, пошлостта, духовната немощ, деградацията на нравствените ценности, унизителната бедност на можещите и талантливите люде. Хуморът му се родее с образците в жанра, създадени не само у нас, но и далеч зад границата ни."
Благовеста Касабова

"Орисия

Ето го и времето, когато свинете стават неспокойни и с инстинкта за самосъхранение, унаследен от прадедите, огласят хорските дворове и студената зимна тишина с обречените си викове за помощ. В такава една сутрин стоим ние, четирима мъже, пием греяна ракия, говорим си това-онова, а отвън прасето, усетило нещо недобро, квичи тревожно.

– Е, де! – казва касапинът с обърнато към прозореца лице. – По-спокойно! Още не сме те започнали.

– Бая големичко е! - казвам. – Трудно ще се справим.

– Големината не играе. Важен е чалъмът - убедително отсича касапинът.

– Абе има всякакви прасета - започва третият. – Преди години имах едно, уж дребно беше, ама като го хванахме, то ни удари по един ритник и хукна да бяга. Гонихме го повече от час. Накрая го зарязахме. Продадох го на "Родопа".

– Мани, мани - намесва се и четвъртият. – Лани клах едно, да не ви разправям. Таман вече го положихме по корем, подпряхме с керемида зурлата му, поръсихме го със слама и я подпалихме... А то като рипна и право в сайванта. Подпали ми сайванта.

– Не съм чул - каза сериозно касапинът.

– Не си чул, ама беше така. Питай Данчо Шмекера.

– Може – решава да не спори касапинът. – Хайде наздраве!

Пак пихме.

Продължихме да разговаряме.

Най-сетне аз ги подканих да излизаме, че работа ни чака. Взех въже, направих "ключ" и как да е успях да хвана в него предния десен крак на свинята. Избутах я извън кочината. Тя квичеше, сякаш беше на бразилски стадион. Останалите се нахвърлиха върху нея и стиснаха по един крак. Касапинът изплю цигарата си, извади спокойно ножа, изтри го в пояса си, клекна и замахна. Свинята мръдна и ножът закачи само ухото ѝ. Касапинът изпсува. Втори път замахна и пак не улучи. Преди да замахне за трети път, свинята енергично ни изрита, скочи на краката си и избяга настрани. Спря се, обърна към нас нажалените си свински очи и с ясен, малко басов, човешки глас рече:

– Знам, че е лошо да си свиня. Отглеждат те, за да ти видят сметката.

Такава е тя, грижата за нас. Но няма по-злощастен жребий от този, да ти се паднат некадърни касапи. Нямам намерение да ви бъда учебна свиня. Напускам ви. Търсете си други жертви. Сбогом!

Може би да не бяха точно такива думите ѝ, но съм сигурен в едно: посрещам трудната зима без каче със сланина!"
Из книгата